Ж У Л И Е Т А   Ш И Ш М А Н О В А

Маргарита Рангелова, 1981, София

Част 7

 

Кое най-много похабява треньора...
Жулиета много дълго, много възторжено говореше за радостта на големия треньор от възраждането, от това, че вижда как във второто поколение спортисти се губи много по-малко време, защото опитът, рутината, похватът си казват думата. После идваха дни на спад, в който се успокояваше само с това, че това второ поколение е изпуснато. От неопитност, от много, ;прекалено много вживяване в проблемите на големите не е видяла колко много му липсва на това второ поколение. Сега, като се организира, ще може да подхване третите от по-отдалече. Няма никаква .немарливост да й играе зли номера, ще ги .види тези мъничките, още докато са мънички, и ще наложи при тях това, което е елитна методика, елитна техника, елитна педагогика. И така, в разгара на трескавите големи планове греши: „Край. Много съм изморена. Много изчерпана. Няма да ми стигнат силите".
Виждах, че е права. Ужасно права. Всички опити да се повдигне духът изглеждаха като най-неуместни лозунги. Жулиета виждаше, че се заемам с несвойствена задача, в която не вярвам, и бързаше да ме избави от това глупаво положение.
- Искаш ли да знаеш кое точно най-много изхабява треньора? Не, не се сърдя на Юруков, когато казва, че съм изчерпана. Той е прав. За съжаление, хиляди пъти прав! Искам да знаеш кое най-много изхабява. Това е необходимостта да слушаш посредствени жени акъл да ти дават. Много дълго ги слушах. Много дълго акъл ми даваха. Ти знаеш ли, че след Копенхаген, както бях казала, че вече състава определям аз и не искам да зная коя какво вижда от тази и онази страна и на коя коя й изглежда зле и коя къде - грозна, все пак трябваше да изслушвам специалистките. Е, добре - чух ги. Ти знаеш ли, че една стана и предложи състав, в който ги нямаше Мария и Нешка? Боже мой, нищо против специалистките и треньорките, но нека имам правото и аз да попитам нещо - какво прави всяка от тях. Нека да подготвят състезателки, които да ме изплашат. Нека да станат конкуренция, която дъх да не ми даде да си поема. Кажи ми как да приема това предложение - състава за Варна без Мария и Нешка - като неграмотност или като недобросъвестност? И в двата случая не може да ми бъде леко. Как след това да срещам тази колежка и да я уважавам? А между впрочем, аз се чувствувам сега много по-неудобно от нейното недоброжелателство или неграмотност, отколкото самата тя. Ти поне знаеш, че няма случай, в който да не искам да науча нещо ново.
Вярно, нямаше такъв случай, в който Жулиета да знаеше, че може да научи нещо, и да не го използуваше.
Бяха се събрали състезателите по спортна гимнастика - най-елитните от планетата, на своето световно първенство във Варна и Жулиета, разбира се, се включи във водовъртежа на това изключително състезание. Наблюдаваше двубоите, възхищаваше се на големите, отиде да поздрави Толкачов за това явление в гимнастиката Андрианов, но ни за секунда не забравяше, че трябва да измъкне оттук своята поука. Искаше да разбере какво правят прочутите японци малко преди състезанието, когато се затварят в своята тъмна стаичка и стоят там цяла вечност, както им се струваше на останалите. Професор Канеко предпочиташе да се шегува:
- Цяла вечност! Мадам! Сега виждам колко са склонни да, преувеличават европейците. Каква ти вечност! Само няколко минути!
- И все пак, какво правите в тези няколко минути?
- Това са наши, съвсем източни методи. Не са за европейци. Мадам, повярвайте ми, не си струва трудът, който си правите. Нищо особено.
Жулиета настояваше да разбере какво е това „нищо особено". Бяхме мобилизирали всички преводачки, когато колегата Жак Шемтов намери най-простото разрешение. Разбра какво търсим и каза своето „глупости", което нямаше за цел никого да обиди. „Стига сте разпитвали тези звезди - професори и шампиони, отговорът трябва да се потърси при резервите". Така Жак намери една резерва, жадна за внимание. И какво се оказа - никакви такива суперномера, като „това са наши, източни методи" и пр.
Един известен по-късно гимнастик, който тогава беше резерва, беше казал, че в тази празна, тъмна стаичка си повтарят това, което им предстои да играят - в най-малки подробности. Бях ужасно разочарована. Мислех си, че щом Жулиета хвърля толкова сили да намери отговор на този въпрос, сигурно очаква нещо съвсем необикновено, а то се оказваше съвсем прозаично. Жулиета беше в луд възторг. „Браво на японците. Просто нещо, но трябва да се сетиш да го направиш . . ."
Второто нещо, което искаше от това световно първенство, беше да разбере каква е програмата на Людмила Туришчева. На какви състезания - вътрешни и международни, се е явявала в годината на световното първенство. Искаше да има схемата на целите и подходите. Когато поставих този въпрос на Владимир Ростороцки, той ме погледна малко учудено, но все пак каза: „Сега не, но ако Люда стане световен шампион, всичко ще ви кажа. Обещавам!" Не само заради това обещание -аз действително много исках неговата Люда да стане световен шампион. За мене това беше символът на гимнастиката.
Жулиета казваше: „На нея й прилича да носи короната". На мене ми харесваше повече гимнастиката, която играеше Туришчева, така че също й пожелавах да носи короната. И когато тази тежка битка най-сетне бе вече завършила, Ростороцки удържа обещанието си - даде схемата на подготовката на световната шампионка в последния етап. И когато разказваше вече как редува половинки, четвъртинки и цели, изведнъж се сети: „А защо са ви на вас тези подробности?" Обясних му, че това не е за мене, а за нашата треньорка по художествена гимнастика, и той, разбира се, не можа да разбере защо самата тя не е дошла да си поговорят. Като колеги. Повече неща ще й разкаже, може би и той ще иска да я попита нещо. Наистина, съвсем глупава история. Казах му, че е бил много сърдит, намръщен през цялото време, затова .. .
- А тя усмихва ли се, когато е тръгнала за световна титла?
- Усмихва се. Тя смята, че няма право да се мръщи ...
- А, да, жените са съвсем друга цивилизация. Нямала право-да се мръщи! Това е добре. Е, слушайте и записвайте ...
Сега Ростороцки обясняваше по-подробно, по-бавно. Вече наистина нямаше време да се поправи грешката. Жулиета трябваше сутринта да замине за София, а съветският треньор се готвеше да отпътува за Ростов на Дон. През цялото време ме предупреждаваше, че това, разбира се, си е подходящо за Люда,. че за всяка състезателка е различно ..., след това сам се прекъсваше: „Вашата треньорка, разбира се, знае".
Когато дадох схемата на Жулиета и й казах какво е казал колегата й, тя вече наистина много се ядоса на себе си. „Как пропуснах най-важното - да си поговоря с него! Но ми. се виждаше наистина един такъв дръпнат, откровено казано, не вярвах, че имаш някакви шансове да научиш нещо от него, Мислех си, че ще е добре, ако нещо покрай интервюто все пак вземеш, а виж колко много е казал. Нищо, това да ми е за урок".
Не пропускаше нищо, което може да й е полезно. Търсеше съветите на Христо Меранзов, на Райко Петров, на Филип Кривиралчев, на Грую Юруков, на Николай Кулин. Интересуваше се как си правят плановете големите треньори от другите спортни дисциплини. Търсеше общите принципи и разликите. Искаше да знае как изграждат различни качества у своите състезатели нейни колеги от леката атлетика. Как - отскокливост, как - бързина ...
Беше се посветила на това - да търси красотата на движението. Безкрайната красота на безкрайното движение.
- Ти разбираш ли колко повече възможности има нашият спорт? Ако Бимън е направил фантастичния си скок и после никой, дори самият Бимън, не може да го повтори, защото човешките възможности за бързина, за сила все пак са ограничени, колкото и да ги разтягаме (а и не е ясно, дали трябва прекалено да ги разтягаме), то нашият спорт има неограничени възможности. Има десетки, стотици, стотици хиляди начина едно движение да бъде направено по-красиво, все по-красиво.
Движението, какво по-директно доказателство за виталност! А като имаш няколко момичета с толкова различни способности, с толкова различни характери, толкова различно обагрени, няколко момичета, които можеш да променяш безкрайно - какво по-голямо богатство! Не се осъществяваш върху бездушен лист хартия, а чрез най-хубавото, което природата е създала - момичето. Точно в онази възраст, в която то се събужда, търси себе си. Иска да бъде най-хубавото. Страшно му е необходимо да бъде най-хубавото. И се получава едно противоречие, за което трябва да си подготвен. Момичето ти е благодарно, че изтръгваш тази негова красота, и едновременно с това не може да ти прости, че налагаш волята си. В тази възраст човек е много чувствителен, много честолюбив. И Мария, и Нешка не можеха да видят свое изпълнение, всяка виждаше другата. И се появи едно все по-настойчпво искане, от двете страни. Нешка искаше Жулиета да й постави поне едно съчетание, като това на „Лебедово езеро", Мария смяташе, че чудесно би играла нещо толкова бързо, толкова темпераментно, колкото нешкиния казачок. Жулиета беше доволна от тези настоявания: „Не мога да имам по-голямо признание от това, че точно тези две момичета, като се наблюдават взаимно,така се харесват". Разбира се, нямаше никакво намерение да се съобразява с исканията им. Изграждаше два типа гимнастика. Убеждаваше ги, че всяка е силна точно в стила, в който я изгражда. Мария - нежна, лирична, пластична. Мария минаваше в тази зала, като че ли не се докосваше до килима, това беше някакво много меко, много грациозно плуване във въздуха. Нешка - буйна, вихрена, огнена, пълна с живот. Една отприщена стихия подлудяваше тази зала, така странно унесена след мариината игра. Жулиета търсеше този контраст, постигаше го максимално. Поддържаше външната прилика на двете момичета често и с еднаквите прически. Така, като ги гледаха, застанали една до друга, хората се объркваха - коя е Мария, коя - Нешка, започнеха ли да играят, вече никой нищо не питаше. Идваше след тях и тази, другата, третата - Румяна - бърза, точна, силна. Така трите оставяха впечатление за ясна постановъчна идея, в която всяка от гимнастичките имаше точно определена роля. Много по-късно Жулиета трябваше да си признае, че са имали право и Мария, и Нешка, като са искали да се внесе ново настроение в композициите им.
- Може би това трябваше да стане веднага след Варненското световно първенство. Тогава трябваше да опитам с една друг експеримент - да покажа четири различни Марии в четирите уреда и четири различни Нешки. Вече мислех по такава постановъчна новост, само че нещата много се объркаха. Поне до Варна бях убедена, че този контраст ще изиграе своят роля. Така, както се развиваха нещата, потвърдиха, че съм-права. По-късно вече нямах възможност да направя това, което виждах, че се налага.
- Да, но Мария продължи в същия стил, въпреки че вече не работеше с тебе. Ти можеше да направиш промените с Нешка ...
- Вече не, твърде дълго бях внушавала на Мария, че това е нейният стил, че само с него може да печели. На Нешка също. Когато се разделиха, инерцията вече беше повлякла и тях, и мене. Може би със следващото поколение ...
Следващото поколение я притисна с безнадежно кратките срокове, с безнадеждните пропуски в дотогавашната си подготовка. За третото поколение гимнастички не й достигна време… Така остана една неосъществена мечта - да покаже своите възпитанички като многостранни гимнастички, с богатството на четири съвсем различни по стил, по настроение, по замисъл композиции. Една мечта, реализацията на която след време ще търси нейната възпитаничка Нешка Робева. Жулиета беше решила, че трябва да грабне и задържи вниманието с тези две гимнастички, които ще покажат два стила гимнастика. Съвсем различна, противоположна. Съдийките избраха Мария. Още в Копенхаген, когато не й дадоха титлата, която беше спечелила. Публиката избра и двете. И ако когато се гласуваше за любимка на публиката, гласуваха така спонтанно за Нешка то беше, защото все им се струваше, че съдийките малко й даваха. Зрителите обичаха и двете момичета, не можеха да се наситят на играта им. Жулиета слушаше грохота, на залите. Това й стигаше. И стигаше, и не стигаше.. .

Амбициозен и странен женски свят
Бяха минали години. Жулиета беше получила най-високото признание за работата си. Герой на социалистическия труд. Вече никой не спореше, когато се казваше, че това е нашата най-добра треньорка в художествената гимнастика, една от най-добрите треньорки в света. Съпернпчките й, които дълги години повтаряха - „Не е ли прекалено трудно, не е ли прекалено рисковано", съперничките, на които тя дълги години беше отговаряла - „Ако не е рисковано, нас никой няма да ни забележи", на практика приеха нейната линия, стараеха се да я атакуват с нейните оръжия. Имаше две големи треньорки, тук .до нея, които я караха непрекъснато да търси нови върхове. Когато вече взе обезкуражаващ аванс, когато се откъсна така, че стигане нямаше, другите хвърлиха всички сили в ансамбловите съчетания. Така съперничеството се превърна в сътрудничество. Не, споровете не секнаха, намаляваха, но не свършиха. И все пак точно това най-жестоко женско съперничество се превърна в сътрудничество. Във Варна мнозина се опитваха да съжаляват предварително Жулиета за това, че ансамбълът е взел златния медал. „Сега вече съдийките ще бъдат много по-строги към индивидуалните състезателки, повече златен медал няма да видим. Ще кажат - стига им на българките". Всичко това й го казваха от всички страни вечерта, преди да .започне голямата битка, и Жулиета отговаряше, спокойна, уверена:
- Няма нищо страшно. Прави сте. Ако сме разчитала все пак на някакъв подарък заради домакинството, златният медал на ансамблистките е крайно неблагоприятен за другите. Но шесторката си го извоюва убедително. Другите три са така .силни, че не могат да не вземат своето, а в този случай вече ансамбловото съчетание нищо не им отнема, само допълва впечатлението за сериозна работа.
Така и стана. И не само на това състезание. Въз всички следващи първенства, с изключение на Ротердамското, ансамблистките просто откриваха огъня. Просто напомняха още в първия ден, че тук са българките, че ако някой ги е подценявал, е сгрешил. Не е секнала силата им. Златка Аврамова с богатата си творческа фантазия, Лили Мирчева с умението си да търси съвършен синхрон между музика и движения и Юлия Трашлиева с неизчерпаемата си енергия дадоха много през тези години за обогатяването на композициите на ансамбловите съчетания, за налагането на българската школа и в това състезание на шесторките, което има своя атмосфера и въпреки това по правило дава тон за настроението на следващите дни от световните и европейските първенства. Ако у нас Аврамова и Мирчева не можеха да се противопоставят на Шишманова, защото влизаха в битката с Красимира Филипова и Виолета Еленска - с по една силна състезателка, докато Жулиета налагаше три големи, подкрепени от други три, винаги .на добро равнище - то в световния елит диктуваха модата заедно със съветските и чехословашките треньорки. Само веднъж българките са оставали без медал. Два пъти имаха световната титла - във Варна и Хавана, веднъж я загубиха, след като бяха я спечелили, с онези злополучни два сантиметра с които се разшириха обръчите в Копенхаген. Ето така, в непрекъсната надпревара, в непрекъсната жажда за доказване тези амбициозни жени създадваха своята голяма гимнастика. Тези жени, които могат в спор, все едно принципен или безпринципен, да продължат с месеци, с години враждата си, но достатъчно е някой да посегне на децата, които растат до тях, и ще ги видиш сплотени, обединени, забравили за всяка вражда. Могат непрекъснато да оспорват преднината на своята прима, но ако някой посегне на тази, която в крайна сметка ги е изпреварила, на тази, която създава авторитета на техния спорт, ще я бранят точно така настървено, както преди са й оспорвали първенството.
Тези жени досега не са позволили никому да засегне децата, успеха, топлотата, уюта, който са си създали. И всеки, който се е опитал да сложи друг ред при тях, се е отдръпвал като опарен, неразбрал ни войната, ни милостта, ни справедливостта, която в крайна сметка господствува в този малък, вечно враждуващ и страшно тържествуващ колектив. Никъде не умеят така да правят своите малки празиици, никъде не знаят така да се радват на големите си успехи.
Така бяха се разделили, така страшно непримирими бяха групировките преди Ротердам, че не се виждаше краят на тази война, а игра Мария своята лента - така царствено напусна три. пъти коронованата кралица, че се сипна цялата българска група около нея. В този момент всички забравиха за враждите, за непримиримостта. Застанаха Мария, Нешка и Красимира на почетната стълбнчка, когато трябваше да получат медалите за обръч, вдигнаха се на трите пилона три български знамена и тридесет българки се изправиха да пеят „Мила родино", така че осемхилядната зала притихна да чуе тази най-хубава песен. Нямаше никоя в този ден, която да не се радва, никоя, която да не поздрави Жулиета за обръчите на българките, Мирчева - за лентата на Мария ...
Не си говореха Жулиета и Мария, „добър ден" не си казваха, а когато приключи състезателната си дейност Мария, треньорката настоя тя да замине за международен съдийски семинар в Мадрид. На онези, които се учудваха на нейната настойчивост, тя от своя страна се чудеше:
- Днес не си говорим, утре ще си говорим. Това няма никакво значение. Когато Гигова седне на съдийската маса, никой няма да може да й каже, че не разбира от гимнастика. Нейните оценки ще тежат. Такъв съдия е нужен на България. Там никой не ни пита кой с кого се сърди, кой с кого кафето си пие.
Мъжете, които отговарят за федерацията по художествена гимнастика, обикновено се оплакват, че това е неуправляемо нещо. Вярно. Може би е по-точно да се каже, че е самоуправляемо. Движи се по някакви свои закони, които често изглеждат нелогични, но в крайна сметка успява да запази успеха, престижа, да излезе бързо от криза. Точно тука, при всички тези изгарящи женски страсти за първенство, може да се прости с топлота грешката, може да се разбере по човешки залитането, може да се подаде ръка в тежък момент. Всичко може в името на успеха. Всичко може, когато трябва да се брани място в световния елит.
Пред всяко голямо състезание най-ожесточените противнички на Жулиета й предричаха крах. „Ето сега вече ще дойде. Не може безнаказано да тръгва с толкова дързост, с толкова риск, с толкова оригиналност. Никой няма да й прости това превъзходство, което така жадно демонстрира. Ще се използува и най-малката грешка, и най-малкото трепване." Не казвам, че тези жени искрено, от цялото си сърце не са пожелавали на Жулиета наистина да се провали. Не можеха да я обичат заключените съдийки, не можеха да я обичат изпреварените треньорки, не можеха да я обичат пренебрегнатите ръководителки И тъкмо затова още по-странно бе, че вече на състезанието .всички те искрено се радваха на успехите й, истински съчувст вуваха на всяка несполука. Там, на световното първенство, когато се съобщи името на някоя българка, публиката все още разисква нещо свое, гледа през прозорците, разсеяна и отпусната е. Когато започне да играе нашето момиче, още в първит тактове се чувствува онази изненада, която прераства във възхнщение, във възторг. Тези жени, които седят и треперят веч за българското момиче, са забравили вчерашната вражда Всичко за тези няколко дни е отишло някъде далече. В нощите на световното първенство никой не спи, в дните будуваме трескаво, напрегнато, следим всички, сравняваме. Не може да не бъдем горди, че нашите са по-добри, че залата пощурява по тях, че им устройва такива шумни овации, че освиркват оценките на съдийките, когато не са достатъчно високи. Там вече старите вражди са заспали. Разбира се, нищо не им пречи, след като всичко е приключило, да се подновят.
Наистина, неуправляем женски свят, изгарян от страсти амбиции и все пак неуморно тласкащ своя спорт напред и на горе. Колко други „мъжки" федерации през това време унищожаваха току-що зародилите се успехи, защото,.изглежда мъжкото честолюбие, макар и не така ярко изразявано, все пак се оказва по-силно от интересите на общата работа. Колко федерации угаждат ту на треньори, ту на състезатели, после пак на треньори и после пак на състезатели, докато не направят атмосферата нетърпима. Тук една Лили Цветкова, едн отговорна секретарка, трябваше години наред да лавира межд тези непримирими жени и докато през цялото това време изглеждаше прекалено мека, в крайна сметка се оказа достатъчн твърда, за да запази всичко. Жулиета фучеше в споровете с Мария, когато Лили казваше: „И ти си права, но и тя е права. После: „И ти не си права, и тя не е права". Жулиета я обвиняваше, че й липсва смелост. А после, когато всичко мине често казваше: „А каква по-голяма смелост от това да каже на мене, и на Мария, че сме прави едновременно двете или неправи едновременно двете. На две такива жени, които само това не искат, само това не могат да чуят!"
Така тази федерация си запази голямата треньорка и голямата гимнастичка. Когато се поставяше въпросът „Жулиета или Мария", тези жени успяха да кажат - и Жулиета, и Мария. И двете им трябваха. Тази гимнастика беше тяхна и те вече й принадлежаха. Това беше най-голямото й завоевание. Не искаха да го пропиляват.
Беше предложена кандидатурата на Жулиета за председателка на федерацията. Жулиета седеше тук, на този пленум, на който толкова пъти бе предизвиквала бури, странно изправена, лъчезарно усмихната, вдигнала главата високо, високо и убедена, че ще срещне най-тежката, най-голямата съпротива. Добре - признаваха й правото да бъде най-добрата треньорка, извоюва си го, нямаха възможност да не й го признаят. То не става с гласуване. А сега вече ще гласуват. Сега вече ще си спомнят огорченията, пренебрежението, ще си спомнят, че е била избухлива. Добре, ще види колко това ще си спомнят, колко ще й дадат заслуженото за победите. Всичко предвиждаше Жулиета, само не това, че ще я изберат с аплодисменти. Дълго, дълго я аплодираше тази зала така, както аплодираха нейните състезателки по всички зали на света. В този момент жените си спомниха само победите й. И ето, когато новоизбраната председателка каза, че оттук нататък иска да продължи без Лили Цветкова, с една обновена федерация, всички тези жени, които преди малко я бяха аплодирали така горещо, настръхнаха. „Не! Не без Лили! Ще продължиш с нея! И тя ни е нужна!"
Наистина, неуправляем женски свят. По-късно, когато настъпиха конфликтите между младата председателка и младата треньорка Робева, Лили щеше да продължи да повтаря това, което Жулиета най не можеше да понася: „И ти си права, но и тя е права". „И ти не си права, и тя не е права" ... А Жулиета трябваше да слуша, колкото и неприятно да й беше, и да се убеждава винаги, че в крайна сметка е така. Някога майка й често така тихо, кротко й казваше: „Жуле, истината не е никога само от едната страна. Когато си най-ядосана, поспри, помисли си, може по-леко да ти стане, като видиш, че не си толкова права, колкото си мислиш, че си".