Ж У Л И Е Т А   Ш И Ш М А Н О В А

Маргарита Рангелова, 1981, София

Част 5

 

Лебедовата песен на големите гимнастички!
Започна подготовката за Ротердамското световно първенство. Последното за всички от това славно поколение, което наистина остави ярка диря. Само Нешка знаеше, че е последно. Тя беше решила предварително, каквото и да стане, след това да се откаже. В тези две години до Ротердам отново трескава подготовка, нови съчетания, още по-голямо изостряне на амбициите. Жулиета вече не можеше да каже за никое състезание: „Играйте, не ме интересува класирането. Искам да видя само мащабна, амплитудна игра". Нямаше вече такова нещо. Нямаше вече стратегически състезания. Всяко като че беше най-важното. Всички се хвърлиха главоломно „да докажат". Какво да докажат, ако ги питаш, нямаше точно да могат да ти кажат. Впрочем, нямаше да искат. Така нелепо беше всичко. Нешка и Красимира искаха да победят Мария, Мария - тях. Борбата се ожесточаваше. Все по-изпепелена от всяка нова битка излизаше Жулиета. Нямаше сили да спре, не можеше да не чувствува цялата абсурдност на положението. Често като че беше страничен наблюдател на всичко, дори на себе си. Случваше се Мария да получи незаслужен аванс от съдийките. Тогава Жулиета го приемаше като лично огорчение.
- Какво искат да кажат! Мария трябва да знае, че ще бъде първа, само когато действително е победила. Поне у нас това трябва много строго да се спазва. Иначе се губи смисълът на нашата работа.
Друг път, когато Мария имаше действителната победа, категорична, безапелационна, Жулиета дълго мълчеше. В крайна сметка това беше победа над самата нея. Ще минат час-два, ще минат понякога ден-два, но треньорката непременно ще оцени по достойнство бившата си възпитаничка.
- Умее да се бори, умее да си защищава титлата. Това вече е друго. Така, да. Трябва да има ред. Шампионката на света трябва да бъде на висота и тук, когато иска, да бъде шампионка у дома. И тук, и нашите хора трябва да я виждат така, както беше сега.
На международни турнири българските гимнастички продължаваха да са в центъра на вниманието. Тази вътрешна борба ги тласкаше към нови търсения, но напрежението се чувствуваше във въздуха. „Вярно ли е..." - питаха чуждите треньорки. Жените усещаха интригата, подушваха я отдалече. „Не, нищо не е вярно. Всичко ни е наред. Какво да е вярно? Виждате ли нещо, което да ви смущава?" „Не, но изглежда..." „Нищо не изглежда..."
При такова докосване до темата Жулиета можеше да снове нервно по цяла нощ из хотелската стая.
- Ах, женски носове! Какво ли не подушват! Само да усетя, че някоя от нашите разнася интрижки. Тясна ще й се види Земята! Е това е, което никога на никоя няма да простя.
- И защо мислиш, че някоя трябва да разнася интрижки? Та разликата във взаимоотношенията ви с Мария не може да не се види.
- Да си виждат, каквото искат, да усещат, каквото искат, да мислят, каквото искат. Не искам наши треньорки, съдийки клюки да разнасят. И аз може би виждам, че не всичко при тях е наред, но не ходя да ги подпитвам - да не би и нима? То си е тяхна работа.
- Постарай се да не ходиш като тъмен облак. Югославянките казват, че си станала много люта. - Ще се постарая. И наистина съм вече излишно люта. Трябва ми малко почивка. Мисля си, ако мога да отида за десет дни в Катуница, съвсем друг човек ще се върна...
Така и не намери тези десет дни за Катуница. Трупаше се умора, трупаха се огорчения. Оттатък при „ансамблистките" също нещо не беше наред. След две световни титли нещо ставаше и в отбора на чудесната шесторка. Състезателки против треньорка, треньорка против състезателки. Мътна работа.
- Ако ме питаш къде ми се ходи, трудно ще ми бъде да ти отговоря. Ако питаш къде не ми се ходи, зная - това е Ротердам.
- Изгуби ли интерес към шампионската титла?
- Шампионка ще стане сигурно Мария.
- Тенчо Начев, треньорът на баскетболистките от „Марица" ми е казвал, че когато малко се разколебае в победата, колкото и да се старае да го скрие от баскетболистките си, по някакъв свой, необясним начин те долавят това недоверие и рухват.
- Няма нужда Тенчо Начев да ми го казва. Много добре ми е известно, но струва ми се, че съм много уморена от всичко. Ти не можеш да ми кажеш, че пред Нешка и Красимира съм показала с нещо тази умора. Виждаш колко много ми костува това усилие.
- Страхувам се, че точно усилието се долавя.
- Правя, каквото мога.
- Можеш много повече. Щом като успя да тренираш треньорката така, че да забрави главоболието, длъжна си сега да да тренираш треньорката да повярва в победата. Работата е в това, че ти никога докрай не избра - искаш или не искаш Мария да бъде победена, искаш или не искаш Нешка да я победи. Струва ми се, че прекалено много обичаш този свой шедьовър Мария и не можа никога да се поставиш на дистанцията, на която фактически сте вие двете.
- Не, не е точно това. Не е най-важното, какво аз искам и не искам. Много рано разбрах, че точно Мария е родена, за да бъде шампионка. Цялостна, родена да побеждава. Спомняш ли си първата победа на Нешка? Място не можех да си намеря от щастие и не можех да се надявам, че толкова скоро ще наложа това мое ново чудо. Знаеш каква беше обстановката и Нешка ми дойде смачкана - не трябвало да бъде тя първа, сигурно незаслужено е заела нечие чуждо място. Помниш след това в Полша, когато победи Мария, как те молеше да успокоиш Мария, защото сигурно много й е мъчно. При това още със стъпването си в тази зала точно това искаше - да бие Мария и нищо друго. Объркан човек е Нешка. Ще си остане винаги любимката на публиката, все ще се намерят такива, които ще казват, че нищо по-хубаво не са виждали, но шампионка няма да бъде.
По-късно, когато в пресцентъра на световното първенство видяхме една единствена снимка - в цял ръст Нешка Робева, и ни обясниха, че това е най-добрата гимнастичка, която някога е съществувала, Жулиета се обърна с цялата тъга, която може да събере опитът:
- Ето, виждаш ли я любимката на публиката? Ако някога стане шампионка, готова съм да застана в центъра на която искаш зала и да кажа, че нищо не разбирам от гимнастика и гимнастички. Не й се наложи да застава в центъра на залата. Нешка както и Красимира, проиграха шансовете си още на първия уред. Изпуснаха бухалките на едно и също място. Нито сложно, нито трудно, нито рисковано. Най-обикновено. Теоретично, в този етап на развитие на гимнастиката, тук се изключва грешката.
Вечерта двете бяха смачкани до немай къде. В съседната стая треньорката бе вързала главата си. С пълна пара се задаваше онзи ужасен пристъп на главоболие. Тези двете не искаха да живеят. Не зная защо им казах, че един колега се е разсмял, когато и Нешка е изпуснала точно там, където и Красимира: „Тези двете могат да се състезават само в Княжево". Тези двете настръхнаха като две зверчета. „Така ли, Княжево? Добре, Княжево." Стори ми се, че направих беля, но вече бе късно да се връщам. Казах на Жулиета, че утре, ако грешат, ще бъде моя вината - това, с Княжево, може да се окаже голяма беда.
- Нищо. Имат възможност да покажат. Утре, ако грешат, значи наистина са за Княжево. Въпреки че вече ми е все едно. Ако искат, да играят, ако искат, да грешат.
Седем блестящи старта, проиграни от едно глупаво изпускане на бухалките! Залата гърмеше. Идваха от всички страни да я поздравяват. Мария беше станала световна шампионка заедно с Галима Шугурова. Трите българки отново бяха на почетната стълбичка за обръча. Нешка взе медал и на топката. Жулиета усещаше, че онзи пристъп на главоболието, на което така отдавна бе забранено да се появява на състезания, ще й изиграе някой мръсен номер.
Вечерта, когато всичко вече бе приключило, около Нешка се събра това пъстро ято на японките. Открай време, откакто се бе появила Нешка, те казваха, че нямало нищо по-хубаво. Носеха й от тези безброй миниатюрни сувенирчета - можеше цял японски музей да си направи, ако иска, весело чуруликаха, поздравяваха я. Тук бяха и французойките, кубинките, корейките...
Жулиета не можеше място да си намери.
- Виж я, моля ти се, любимката на публиката! Ще се разпадне от удоволствие. Нямаше по-готова от нея шампионка да стане, ще ми изпуска бухалките, ще ми играе блестящо после, така - за удоволствие на залата, ще ми гърмят и скандират! С едното гърмене и скандиране ще си остане.
- Нея поне ще я помнят.
- Да, това, да. Ще. я помнят, ще я обичат. Просто не е от породата на шампионките! От породата на любимките е. Колко отдавна зная това и как не мога да се примиря. Още преди Варна знаех, че само Мария е достатъчно цялостна, достатъчно завършена за победителка. Трябва характер за тази работа. Нешка имаше дарбата да играе, Мария - да побеждава.
- Казващ го, като че това е краят.
- Да, това краят на това поколение. Оттук натам вече на по едно бронзово медалче ще трябва да се радваме
Една прогноза, която за наша радост няма покритие Първата. Може би, защото Жулиета беше свикнала да прави прогнозите само на базата на това, което тя може да даде. Беше пропуснала това, че изпращайки една от тези състезателки, дава на гимнастиката първокласна, изключителна треньорка. Нешка Робева - това беше име, което не слезе, а тепърва се качва на сцената . . .

Тъжни тържества
Нешка беше решила, че това е последното й състезание. Каквото и да стане на него, след това се оттегля. Наложи се да се яви на още едно. Заради ЦСКА и заради българската публика, както я убеди треньорката й. Това наистина беше блестящ финал на един блестящ път. Нешка се хвърли в това състезание, вече освободена от мисълта за съдии, точки, медали. Играеше за публиката. Хората не знаеха, че се разделят с тази изключителна гимнастика, но изглеждаше, че се е отприщил някакъв бент. Това момиче отново връщаше цялата страст на всеки жест. Може би единствената тъжна на това свое тържество беше Жулиета.
- Ако за нещо някога съм мечтала, това е било като нея да играя - така да гърми залата, както днес гърми, така по десет пъти да ме викат да се върна. Винаги, когато съм я гледала, съм мислила, че такава мога да бъда аз. Ако нещо съм правила с особена любов, това са били композициите на Нешка. Разбира се, вълнувала съм се, когато съм работила и с другите. Но при Нешка е било съвсем друго. Правиш като за себе си. Хем си ти, хем не си. Много смесено чувство. Може би затова и от нея винаги съм искала най-много, към нея съм била най-строга. Когато преди Копенхаген Лили Мирчева предупреждаваше, че съдийките няма да я приемат, когато казваше, че аз сигурно не си правя илюзии, беше съвсем права. Аз никога не съм си правела илюзии. Знаех, че съдийките няма да я приемат, че нея публиката ще я приеме. Знаех, че гимнастиката ще я приеме. Та погледни колко вече играят точно „нешкината" гимнастика! Никоя с толкова темперамент, никоя с толкова страст. Това трябва да ти идва отвътре, но приеха нейния стил. Гледай колко много момичета във всяка зала, където са се събрали най-добрите на света, искат да играят като Мария, като Нешка. Смятам, че сега вече, когато си отиват, ще мога да кажа - целта е изпълнена.
- Никога ли не си чувствувала вина към Нешка, като още в началото си знаела, че съдийките никога няма да я пуснат там, където най-много е искала да бъде?
- Никога. Ако аз бях останала да играя, щях да играя това, което Нешка игра, щях да зная, че нямам никакви шансове да бъда любимка на съдийките, но щях да нося същата тази гимнастика. Някога, когато ти казвах, че искам да съм като Айсидора Дънкан, ти се смееше. Сега мога да ти кажа вече, точно какво съм имала пред вид. Нешка не получи малко. Възторжени зали по цял свят я аплодираха... По-късно, когато наблюдавахме световното първенство по спортна гимнастика във Варна, Жулиета с особен интерес следеше борбата между Туришчева и Корбут. Още в самото начало отбеляза - световна шампионка ще стане Туришчева. На нея п приляга короната, но Корбут ще остави друга, по-трайна следа. Нейната гимнастика ще се играе в следващите години. Колко позната история...
Жулиета направи такова изпращне на Нешка, каквото само тя можеше да организира. Беше помислила за всичко. Това беше един малък празник, наистина. Момичето трябваше да бъде отрупано с толкова мили изненади, че да забрави да заплаче. Това, което треньорката не можеше да понася, бяха сълзите. И Нешка наистина нямаше време да заплаче. Момичетата на ЦСКА изнесоха разкошна продукция, след като Нешка беше изиграла своя казачок с въжето - първото съчетание, с което преди десет години ни беше зашеметила - нашата и копенхагенската публика. Играеха момичетата и всяко, когато завършваше, оставяше в краката й разкошен букет от маргарити. По повод маргаритите двадесет минути преди това беше станал малък скандал, но Нешка не можеше да знае за това. Всичко беше толкова празнично. . . (Дойдоха младите треньорки на ЦСКА и казаха, че нямало маргарити, затова купили карамфили. Жулиета не ги и погледна: „Карамфилите можете да запазите за себе си, а щом съм казала маргарити, тук след двадесет минути трябва да има най-хубавите маргарити, които някой някога е виждал. . ." Предполагам, че в този момент младите треньорки на ЦСКА са я мразили, но след двадесет минути наистина имаше това, което Жулиета искаше.) Тържеството течеше точно по нейния сценарий. И, все пак, имаше нещо, което накрая изненада и треньорката.
Дойде ред на Нешка да предаде трикото си. Тя се отправи към, треньорката си, застана до нея, после се обърна към публиката.
- От нея получих това трико. Стараех се да играя така, както тя искаше. От нея получих всичко, не мога нищо да й дам, освен своята благодарност.
Нешка не можеше да знае колко често Жулиета се е виждала в това трико, докато е гледала своята състезателка, не можеше да знае колко ценен е този подарък. Това беше някакъв порив. После Жулиета питаше:
- Ти знаеше ли, че ще го направи? („Не, не е ставало дума.") За малко да ме направи за резил. Изведнъж усетих, че ми се плаче. А колко пъти пред тях съм казвала, че ненавиждам лиглите, дето все циврят пред хората...
Дойде ред и Мария да се откаже. Мария искаше още да играе. Жулиета вече настояваше да се подготви тържествено изпращане. По този повод имахме много спорове. И аз като Жулиета мислех, че точно сега е моментът да си отиде. Непобеждавана. Трикратната световна шампионка трябваше да запази блясъка си непомръкнал. Никой не биваше да я види да спада надолу от този връх, на който така дълго беше стояла. „Човек трябва да знае кога да си отиде" - беше казала навремето Жулиета, когато ставаше въпрос за самата нея, и направи „операцията" с един замах. Боли, но трябва. Да, но положението сега беше много по-различно. Жулиета беше уязвима.
- Хората ще си помислят, че това е за вашата вражда. Нещата се усложняват, защото Мария иска да играе. Публиката я обича, няма да ти прости, че й я отнемаш. Всички, които не те обичат, ще те обвиняват, че тормозиш момичето.
- Нищо не ме интересува. Може би в моето положение най-удобно е да я изчакам да се провали. Може би, ако беше за друга, щях да го направя. Омръзнаха ми всички обвинения. Уморена съм. Но това е Мария. Не мога да допусна да помръкне това, което така ярко е блестяло. А кой какво ще каже, ми е все едно. Най-важното е да се запази името на Мария. Това, което сега не може да разбере, след време ще й бъде ясно. Това поколение вече слезе от сцената. Идва ред на следващото.
Никакви спорове не помогнаха, щом веднъж Жулиета е решила, че нещо трябва да се направи. Спиране нямаше. Появи се една статия във в. „Антени", в която обвиняваха Шишманова, че поставила ултиматум - или аз, или Мария. Това - дори в заглавието. И докато Жулиета протестираше, доказваше, че такива ултиматуми не е поставяла, появи се и препечатка във в. „Народен спорт". Същата статия. И така, с двата вестника в двете ръце Жулиета нервно обохождаше стаята, вървеше, мълчеше, докато накрая каза своето:
- Край! И да съм имала някакви колебания за отлагане, сега вече ги нямам. Край, и колкото по-бързо, толкова по-добре!
Така дойде и този ден. Тържествено изпращане, речи, подаръци, цветя. Жулиета се появи в пълния си блясък. Носеше 108 червени рози - колкото бяха златните медали на Мария. Умееше да прави празници тази жена! Предполагам, че в този ден Мария е мразила сто и осемте рози, мразила е целия този парад, цялата шумотевица. Едно момиче, потънало в цветя, потънало в сълзи, в една разплакала зала. Жените и без това лесно плачат, а тук вече бяха в стихията си. Мария напускаше като жертва. На тези жени и без това им беше мъчно, че няма вече да я виждат как играе, и при това се прибавяше раздухваната жестокост на Жулиета. И когато тази жена тръгна да поздрави своята възпитаничка със своите 108 червени рози, царствена, горда, студена, едва ли някой можеше да си помисли. че точно за нея тази раздяла беше най-тежка. Това беше най-голямото, което бе направила в живота си, това беше нейният шедьовър. Нека си подсмърчат двеста жени. Нека Жулиета изглежда безсърдечна. Тя най-добре знаеше какво й е.
Ще се прибере след малко тази единствена недокосната от голямото вълнение, както на всички им изглеждаше, ще захвърли парадните дрехи и ще превърже главата. Още по-силно, още по-силно, защото това нейно главоболие направо заслепява. . . Не може дъх да си поеме. (Гълташе хапчета с цели шепи, идваха най-различни лекари, ходи и при Димков, ходи и в Банкя екстензии да й правят, опита и иглолечението -- нищо не помагаше.) Връхлети ли я - стяга с шалове главата. С часове не може място да си намери. Понякога казваше:
- Хората си мислят, че съм много щастлива. Голямо щастие е да носиш такава болна глава, която не знаеш кога какъв номер ще ти изиграе. Понякога се питам бих ли дала, всичко, което имам, което съм постигнала, преживяла, само да не ме боли никога вече глава. Когато този въпрос е дошъл по време на главоболие, си казвам - разбира се. Нищо не ми трябва. Всичко ми е все едно, само да не боли. Малко мине ли ми, виждам, че нищо не бих дала. Всичко, което съм преживяла, постигнала, ми е скъпо. Ако това главоболие е цената - добре, плащам си я...
С нов пристъп на това нечовешко главоболие завърши прощаването на Мария със спорта. Не зная как е било в мариината къща. В жулиетината не беше весело...
Отиде си „българската вихрушка", която помете много стари представи за този спорт - момичето, което умееше да пали трибуните като никое друго. Отиде си след него три пъти коронованата кралица на художествената гимнастика, чародейката, която покоряваше същата тази зала, гърмяла преди минута за огненото момиче с друга красота. Това беше искала Жулиета, това беше постигнала - да наложи две състезателки, съвсем различни. Можеше да бъде доволна, можеше да бъде щастлива, а се чувствуваше опустошена.
- Мисля, че чак сега разбирам какво му е било на Димитър Митев. За мене той беше най-големият треньор. Ходила съм да го наблюдавам как работи. От него съм научила повече от всички книги, повече, отколкото от цялото си следване. Цяла школа беше този човек. Мечтаех си, когато стана треньорка, и мене така да ме обичат, така да ме слушат. Така да ме почитат състезателките ми. Мислех си при всяка победа на неговите баскетболистки, колко ли е щастлив. Сигурно е бил щастлив. За мене това беше треньор-кумир. И изведнъж, когато това славно поколение баскетболистки се оттегли, оттегли се и Митев. Не можех да му простя. Мислех, че ме е подвел, че ме е излъгал, че напразно съм вярвала, че това е изключителен треньор. Как може да се откаже, защото са се отказали състезателките? На тях им е дошло времето да напуснат - напуснали, а той? Напразно съм мислила, че е голям треньор, силен човек. За мене тогава това беше нещо като дезертьорство. Сега го разбирам. Нищо не искам повече от това - да се оттегля. Ако можех само да ги оставя тези малки гарджета, дето са зяпнали срещу мене! Така изчерпана се чувствувам. Така много ми дойде всичко... Само че не мога, длъжна съм. Тези трябва да си стъпят на краката, трябва да си видя заместницата и тогава да се оттеглям. Не мога да понасям, когато пророкуват, че като си отишло едно славно поколение гимнастички, си е отишла и славата на нашата художествена гимнастика. Ние вече не можем да се явяваме как да е по световни първенства.
Така Жулиета пое младите. За известно време остана Красимира Филипова с тях, но скоро и на нея започнаха да й подготвят чествуване. Смятах, че трябва да остане, да не е така рязко оголването на националния отбор. Смятах, че покрай нея младите ще има какво да научат, но треньорката беше наблюдавала този процес на сработване на две поколения по-отблизо и имаше друго мнение:
- Тези, малките, трябва да останат сами. Не бива да им тежи сянката на предопределена прима. У нас никога никоя няма да може да стане първа, щом играе Красимира. Ти знаеш как става - играе - не играе, ние тук ще й пазим името. Дали това ще стане и навън? Момичетата няма никога да добият достатъчно самочувствие при това положение. Нека се борят помежду си, нека си налагат в равни двубои своя прима, нека изпробват навън силата си. Онези, другите, имаха десет години, в които се изявяваха, доказваха на международния терен. Всяка направи, каквото можа, сега тези да тръгват и да правят, каквото могат. Дойде техният ред.
Много скоро Жулиета се увлече по тези, новите. Само след няколко месеца казваше:
- Съжалявам много, че Митев не е издържал на тази първа криза. Ако не се чувствувах така задължена към бъдещето на тези спорт, щях да напусна залата, веднага след като я напуснаха онези, големите. Сега съм доволна, че нямах избор. Знаеш ли колко хубаво се работи, когато веднъж си минал през всички тези мъчителни търсения! Има неща, за които съм губила месеци, години - сега идват толкова по-бързо. Толкова по-леко. Мисля, че един треньор трябва да изкара поне три поколения, за да даде всичко, което има у него. Представяш ли си какво би направил Митев с още две поколения баскетболистки! И досега смятам, че той е изключителен треньор. Това не е било само някогашно възхищение на една начинаеща треньорка. Сега, след като съм минала през всичко, мисля, че този човек би направил много, ако бе могъл да се пребори с тази много естествена криза.Не зная какво трябва да се направи, но заслужава сериозно внимание този въпрос - как да се съхранят големите треньори за три поколения спортисти. Това вече би било истинско богатство. Сигурно не е само Митев, сигурно и други треньори сме загубили така. Точно в момент, в който могат да бъдат много по-полезни, отколкото са били.
Друг път идваше с друга грижа.
- Не мога да разбера защо за толкова години нито една българска треньорка не дойде да види как работя. Предлагах на ВИФ да въведат задължителен стаж за момичетата от треньорския профил при тези, които вече са направили нещо - нека отидат при Златка Аврамова, при Лили Мирчева. Защо трябва да откриват открити Америки? Идва румънската треньорка, иска да види как работя, идват югославянки, австрийки. Не идват само нашите. Никакъв интерес. Ето, аз скоро ще напусна залата, а сигурно ще има какво да вземат от мене.
Наистина, за толкова години не видях нито една българска треньорка, нито една бъдеща специалистка, нито една, на която работата не й върви - да дойде, да види какво прави Жулиета, как идват тези успехи. Наскоро дори на национално треньорско съвещание една се оплакала, че федерацията не й осигурила възможност да наблюдава световното първенство в Лондон. И тя откъде да се учи при това положение... Мисля, че ако на това треньорско съвещание беше Жулиета, тази треньорка не би посмяла да зададе такъв въпрос, защото Жулиета щеше да скочи и да я попита: „Когато ходи да се учиш в Копенхаген, Ротердам, Базел, Мадрид, какво научи? Защо за толкова години нищо не направи, нито една гимнастичка, която да се забележи, нито едно момиче, което да попадне в националния отбор, в разширения състав поне?" Да, неприятен характер имаше Жулиета. Сега на всички им е неудобно да поставят така въпроса, на тази треньорка и на много други, чийто живот ще мине в претенции. В тези дни Жулиета вървеше като че подмладена, ободрена. „Знаеш, пак усетих онова, огромно удоволствие да ме .връхлита така изведнъж някоя нова идея, някоя нова композиция. Сега вече не се страхувам, че нещо ще забравя. Не се страхувам и когато дни наред искам нещо да променя в някоя композиция, а не ми идва нищо, което да ми хареса. Зная, че ще отмине, че не може да не дойде. Зная, че има още и още ново в мене. Това може би е най-голямата награда за треньор, който е набрал кураж да се заеме с второ поколение спортисти, да започне отначало. Това обновяване. Тази нова сила.
Жулиета се изправи сега сама срещу малките. Малките бяха пораснали, почти без да ги забележи, улисана в тази толкова тежка борба, която трябваше да води в последните години. В същност тя и сега гледаше на тях като на деца. Гледаха я с любов, със страхопочитание. При тях тя идваше с ореола на славата, с легендите за невероятната треньорка. Питаха по-го-лемите: „Вярно ли е, че е толкова строга..."