Ж У Л И Е Т А   Ш И Ш М А Н О В А

Маргарита Рангелова, 1981, София

Част 2

 

Раздаване на бойни доспехи
Беше започнала да става интересна. Задължителната програма така и не изигра на нито едно състезание, както трябва,. но във волната имаше така нареченото смазващо превъзходство. Ефектна, демонстративна, новаторка. Нямаше вече състезание, на което да не покаже нещо ново, което ставаше тема на оживени спорове и в залата, и извън нея. Това вече не беше-просто крачка пред другите, беше съвсем друга гимнастика. Налагаше се непрекъснато, упорито, въпреки всичките гласни н негласни възражения, които в крайна сметка се свеждаха до едно - защо толкова трудност, защо толкова риск, когато още-никой в света не си го е позволил. Другояче казано, както направо го казваше една от треньорките, все по-злъчно, все по-ехидно: „Баш нашата Жулиета ли ще е най-умната?" Не зная защо при този въпрос тази треньорка все като че очакваше бурни аплодисменти, а срещаше все по-начумерено, студено мълчание. Много ясно бе какво искаше да каже Жулиета със своята нова гимнастика. Това поне на по-интелигентните им беше съвсем ясно. Ако го приемеха, означаваше край на спокойствието. Освен това още един много важен въпрос - ако приемеха предизвикателството, ако жертвуваха спокойствието,. щяха ли да издържат на темпото на тази жена? Трябва да се признае - въпрос, съвсем нормален, съвсем естествен. Тестото на тази жена беше необикновено, не по силите на всяка. Не е ли по-добре да я спрат навреме? Опитите да се задуши в зародиш това „жулиетино" темпо се разбиваха в някаква стена, от неизвестна сплав. Жулиета беше минала вече в някакъв стадий, в който не я вълнуваха съдийските оценки, класирането, коментариите на колежките. Слушаше жадно само едно - отзвука в залата. Това в този етап беше единственият й ориентир който, между впрочем, слушаше много внимателно през всичките тези години в които беше треньорка.
Пътувахме за Петрозаводск. Едно дълго и хубаво пътуване,. в което печелехме нови и нови приятели. Жулиета не се откъсваше от прозореца на влака. Гори, гори, гори. Необятна страна с необятни гори.
- Искам, като се върна, пак да прочета „Лес" от Леонов.. Мисля, че сега по-добре ще го разбера. А може би още по-добре, ако мога да мина пеш през тези гори. Колко различни, са различните краища на тази страна. И защо винаги, когато пътувам все едно в кой край, си мисля все това - този народ: не може да бъде победен!
- Виждаш ли, а ти искаш да победиш гимнастичките му - обажда се пак онази треньорка, която никога не престана да се обажда все в най-неподходящите моменти.
- Искам. Няма нужда да се състезавам, ако не искам. Но това е съвсем друго и ти никога няма да го разбереш...
Тогава нашите момичета бяха луди по Лиля Назмутдинова. Гледаха я като божество. По-късно, след като беше станала три пъти световна шампионка, когато питаха Мария на коя гимнастнчка най-много се е възхищавала, тя отговаряше неизменно - на Лиля Назмутдинова. Жулиета отиваше на това състезание с особено вълнение. Очакваше ефекта на своите първи хрумвания, на първите завоевания в своята нова гимнастика. Срещу носенето на уредите и ефектните пози противопоставяше широка, амплитудна игра, високи изхвърляния, насищане на целия терен с динамика. Всичко беше още самз начало - тя, една от участничките в този спектакъл, и момичетата, на които вече беше треньорка. Всяко трябваше да покаже новите идеи на Жулиета.
Бяха се събрали всички съветски спецналистки. Тези двустранни срещи всяка година привличат като че най-много от всичко интереса на специалистките. Шест съветски и шест български гимнастички - това вече е нещо, което никоя не иска, не може да пропусне. И тук идеите на Жулиета бързо привлякоха вниманието. Самата Жулиета като състезателка беше в центъра на всички въпроси. Много се изненадаха съветските специалистки, когато разбраха, че Жулиета е треньорка на отбора. Как, не е ли Иванка Чакърова? Десет години по-късно една унгарска съдийка питаше със същото недоверие: „Как, не е ли Иванка Чакърова? Да не би да имате някаква грешка, аз много добре зная, че е Чакърова" - настояваше Абат.
Жулиета приемаше това толкова дълго недоразумение със смях:
- Където трябва, знаят кой е треньорът. Нали у дома никой не ме бърка! Все едно какво ще мислят чуждите съдийки. Важното е, че им се налага да вдигат високи оценки на нашите момичета. Не толкова високи, колкото в действителност заслужават, но все пак прилични.
Та точно на това състезание в Петрозаводск, точно когато най-известните в този момент специалистки казваха, че Жулиета показва най-ннтересната, пай-перспективната гимнастика,oЖулиета каза: „Край! Отказвам се".
Не можех да повярвам:
- Как така се отказваш? Много добре зная, че нищо не искат повече от това да наложиш своята нова ефектна гимнастика.Нищо не искаш повече от това да играеш. Нали искаше като Айспдора Дънкан...
- Не трябваше да се залавям с треньорска работа. Сега вече не мога да се състезавам. Не мога да се конкурирам с моите възпитанички. Играещ треньор - това в спортните игри сигурно е възможно, допустимо, полезно дори, но при нас е абсурд. Да отчитам дори в такава приятелска среща, къде са по-бурни аплодисментите, да се радвам, когато вълната е по-топла след мое изпълнение, да усещам това толкова човешко <юрване>, когато е за някое от момичетата, не, това не може- да бъде нормално. После кой ще ми гарантира, че аз ще правя най-доброто за тях, когато съм вътре в играта? Няма ли най-добрите хрумвания да запазвам за своите съчетания? Не, разбери, че е ненормално положението ми сега. Ще става все по-ненормално.
Колкото повече говореше, толкова по-убедителна ставаше. Това беше една от нейните „магнетични сили - дар слово. И не толкова с това, което казваше, колкото с начина, по който го казваше, завладяваше. Какво можех да й отговоря при толкова убедителни аргументи?
Затова, когато съобщи на .момичетата, те съвсем естествено, съвсем искрено протестираха. Не искаха да приемат едно толкова безсмислено, както им се струваше, решение. На тях тя не предоставяше никакви аргументи. Това бяха момичета, оше не изкушени от славата. В този етан просто обичаха да я гледат как играе. За тях тя беше кумирът. Искаха да я следват. Казваха й, че няма право, че тя е образецът, на който искат да приличат.
- Не ви го съобщавам за обсъждане, а за сведение...
- Видя ли каква буря предизвика?
- Да, това още веднъж доказва, че съм права. Абсолютно права. Оттеглям се точно навреме. Още преди да са успели тези малките да забележат, че треньорката им има недостатъци. Те никога няма да повярват, че не ми достига височина в отскока, никога няма да знаят колко ме е измъчвало това. Тяхната треньорка трябва да се оттегли, когато е еталонъг. Не когато е започнала да спада. Не когато някоя от тях вече е усетила, че ще може да ме бие. Човек трябва да знае кога да си отиде. Ако можеше така жената да се оттегли, още докато обича, преди да е намразила...
Жулиета често търсеше тези паралели. Често искаше да си обясни къде точно е грешката й. Защо не може да се справи точно с тази част от живота си, която трябва да е слънчевата. Защо не може да създаде семейство, което да й осигурява здрав, надежден тил в тези битки, които трябваше да води, за да залага своята творческа позиция. „Можеш ли да ми кажеш защо имам сили да се оттегля от това, което е смисълът на живота ми, точно в момента, в който имам право на надежда, а не мога да напусна един мъж, докато го обичам, за да не видя онова грозно, отвратително лице на омразата?" Не, не можех да кажа. Ако трябва да се напише учебник на тази тем.а, средно интелигентният човек ще се напъне и ще измисли някакви формули. Но човешки на себе си и на приятеля си нищо не може да обясни. Според мен Жулиета искаше прекалено много, толкова, колкото не може да й бъде дадено. Баба Стояна казваше: ,,От един мъж трябва да искаш малко повече, отколкото е направил". Това е разумна женска позиция. Дъщеря й искаше всичко. И това, което го няма. Когато й казвах това, се ядосваше:
- Зная твоята теория. Аз просто не умея да бъда щастлива. Това няма да ми попречи да опитам. Мислех, че се готви да се хвърли от един несполучлив в друг още по-несполучлив брак. Нищо не искаше да чуе. Беше взела две решения - да се откаже от състезателната дейност, като се посвети само на треньорската професия, и да създаде, както сама казваше, спокоен тил, със спокойно семейство.
Не се остави никой да я разубеди. Постара се никой никога да не забележи, че й е мъчно, че няма да се появи на подиума като гимнастичка. Въпреки че виждах често колко много й тежи, колко много й се играе, никога не започнах този разговор, който и тя никога не започна. Само веднъж, след десет години.
Дълго се стара никой да не разбере, че здравият тил не е никакъв здрав тил. Дълго всички трябваше да мислят, че е щастлива. Това вече беше и въпрос на някаква особена женска гордост, в която криеш неуспеха дотогава, докато е възможно да се скрие... Жулиета раздаваше своите съчетания, своите музики, както се раздават бойни доспехи. На Нешка Робева - „Танц със саби", само че не с лента, а с въже. На Мария Гигова - всички лирични части. На Румяна Стефанова - музиката на Де Файа за обръча. На всяка по нещо. Всичко! Така, че да не остане никакво съмнение, че се е посветила изцяло на тях. Подаряваше наистина като бойни доспехи най-свидното, събираното, скътаното, търсеното през годините. И вече с нова, отприщена енергия прибавяше ново и ново. Това беше наистина някаква ненаситна енергия на създаването. Така, че да заглуши болката от отказването от една мечта. Искаше да убеди преди всичко себе си, че не е сгрешила, че истинското й поприще е треньорската дейност. Наистина не беше сгрешила. В това, не! Втурна се да създава нови образци на гимнастиката. Ако за себе си жадно натрупваше всичко, което й се стореше ефектно, рисковано, силно, за тях започна много внимателно да търси, много прецизно да пресява. Така постепенно се зараждаше идеята да създаде три типа гимнастички. Съвсем различни. Изненадващо неповторими. Работеше с шест, но мислеше преди всичко за трите. Смятах, че вече е минала във фазата, когато не бива да се пилее с много, че трябва да съсредоточи усилията си върху трите.
- Още не! И това ще дойде, и то скоро. Но засега трябва конкуренцията на силен отбор. После те самите ще си бъдат достатъчна конкуренция, но сега им трябват другите.
И те наистина се безпокояха от напредването на Богдана Тодорова, от ефектната игра на Стела Милошева. Спомням си, на един лагер в Кюстендил бяха попитали дали Жулиета не губи прекалено много време за Богдана, и бяха чули, че втори път при такъв въпрос трябва да са стегнали вече сакчетата си и да са заминали за София. Жулиета беше доволна, че Богдана ги е изплашила, но беше едновременно с това и сърдита, че така директно показват, че са стреснати.
Тази дръзка жена, която винаги е смятала, че държи съдбата си в свои ръце, започна да мисли, че държи и съдбата на момичетата си. Нещо повече - и съдбата на художествената гимнастика. Искаше да диктува не толкова хода на състезанията, колкото линията на гимнастиката. Когато другите се ядосваха, че корейки, японки, унгарки са взели някои наши елементи, че и цели връзки, Жулиета се радваше: „Нищо, други, по-ефектни ще измислим. Щом от нас са взели, значи има какво да се взима. Харесали са го. Признават нашата гимнастика. Това е добре".
Никога не се интересуваше от съдийските комбинации или, по-точно, никога не се е опитвала да участвува в тази игра. Струваше й се под нейното достойнство. „Представяш ли си ме с някое подаръче при някоя от съдийките, любезно усмихната, да я моля да обърне внимание на моята гимнастика, на моята Мария, на моята Нешка? Можеш ли наистина да си ме представиш - в подобна роля? Та ако не съм ги подготвила така, че да не могат да не им обърнат внимание, по-добре да не се явявам на състезание!"
Спомням си, веднъж турнирът „Студентска трибуна" започваше точно на 9 май. Казах й да покани у дома съветските треньорки да отпразнуваме Деня на победата, Жулиета пристигна с такава пъстра компания, че съвсем беше невъзможно да се спомене поводът, без да се изостри обстановката. Гледах я объркана. „Не си ме разбала"...
- Напротив, разбрах те много добре. Зная какво искаше, но изведнъж се уплаших да не би някой да си помисли, че ще правим някакви съдийски договорки. Хрумна ми да направя най-невъзможния съдийски коктейл. Нека да се чудят защо сме ги събрали. Ние ще си отпразнуваме един голям празник и няма да стане дума за състезанието.
Така н стана. Оказа се неочаквано весела вечер. Отидоха си доста изненадани. Гледаха я с възторг. Тази треньорка (вече всички знаеха, че тя е треньорката) не искаше нищо от тях. Беше ги довела просто на вечеря в една българска къща. За пръв път им се случваше...
Тази трньорка не искаше нищо от тях. Каквото имаше да иска - искаше го от себе си и от своите гимнастички.

Какво могат тези от крайните квартали на земята
Често се чува, че им е лесно в СССР. Двестамилионен народ, повече таланти има, по-лесно е да се открият. Имат повече школи, повече треньори, повече гимнастици. Това по принцип е така. От по-голяма страна могат по-лесно таланти да се намерят, но големите гимнастици се създават еднакво трудно по всички краища на земята. Практиката показва, че талантливите гимнастици са намерени и създадени там, където има талантливи треньори. Николай Адрианов не е намерен в целия Съветски съюз, а във Владимир, където е треньорът Толкачов. Людмила Туришчева се роди в Ростов на Дон, точно където работи Ростороцки. Отиде си световната „прима" Туришчева и там се появи Наталия Шапошникова, пак до същия този Ростороцки.
Практиката показва, че там където има талантлив треньор, непременно има и талантливи деца. Има ги. Трябва само прецизното око на специалиста да ги отдели от многото, трябва творческата фантазия да ги обагри, трябва здравата ръка да ги шлифова. Всичко имаше Жулиета - и прецизното око, което рядко ще се излъже, и богатата фантазия, доказано най-богатата по онова време, и най-много от всичко здравата ръка, железните нерви, невероятната трудоспособност, невероятната настойчивост, за да шлифова това, което беше зърнала като талант. Всичко имаше Жулиета. Природата тук беше щедро давала и от всичко най-много - непрекъснатия стремеж да се обогатяват даровете на природата.
Жулиета изграждаше търпеливо тези свои гимнастички, до нея израстваха момичетата, на които предстоеше да покоряват света с красота. Трудно се създаваше тази красота. Трудна, мъчително много работа за всеки детайл, за всяка връзка, за цялото. Когато започваше този период на създаване, Жулиета вече не се интересуваше от нищо. Не забелязваше какво яде. Забравяше, че има дрехи. Един панталон, едно поло, косата прибрана, да не се мотае, да не пречи. Върви малко занесена. Като я питаш нещо, не те чува, когато те чуе, отговаря разсеяно. Ражда се нова композиция! Ражда се от много натрупвания, от много хрумвания, от много наблюдения. Зреела е дълго, а на Жулиета й се струва, че току-що е получила това необикновено вдъхновение, че я връхлита изведнъж. После, когато се успокои, сама си дава сметка за неуместните си страхове: „Така ясно виждам всичко в няколко дни, че ме е страх да не го забравя. Завиждам на писателите, които могат да станат посред нощ и да си запишат това, което им е хрумнало. Аз съм зависима от момичетата. Трябва да изиграят тази композиция, която сега виждам, за да я видят и другите. А до изиграването има толкова много време"... Разбира се, няма нищо страшно. Жулиета нищо не може да забрави. Напротив, много нещо се прибавя в хода на работата, много се обогатява.
В първите дни при поставянето на композицията е много нетърпелива. Вижда Мария като бавно разляла се река, щедра и богата, после нещо се събужда, после рязко избухва като избухването на пролетта. А виж сега какво става на тренировките - една спъната река. „Мария, мисли бе, момиче. Искам да си тук в залата, да мислиш и да изпълняваш!" След малко отново крещи: „Виж как го правиш! Виж как трябва! Виждаш ли разликата!" Жулиета умееше да показва. Всеки жест, всяко движение - отчетливо ясно. С цялата страст на гимнастичка, на която много й се играе, а не играе. Умееше да връща и да иска всеки детайл да се завърши до съвършенство. После да се. повтаря до сигурност, после - до автоматизация. Наистина, пътят на една композиция от идеята до осъществяването е твърде дълъг. С нетърпението се свършваше още в първите дни. Възбудата отстъпваше. И треньорката, и състезателките се примиряваха с това, че трябва много работа, за да се види днес едно, утре друго крайче на това, което след време ще заблести, ще засияе в гимнастическата зала.
Жулиета работеше с увлечение, с вдъхновение, което заразяваше всичко наоколо. Понякога леля Мария види, че тези, нейните деца, пак са забравили да обядват, притича до къщи, вземе малко хляб, сирене, домати.
- Лельо Марийо, ти си злато! Това, дето чистиш, та прашинка не се вижда, е нищо. Главната ти сила е, че знаеш кога момичетата ти са огладнели.
Леля Мария, това тяхното злато, ги гледа като свои деца, докато тренират. Идва и на състезанията. Плаче, когато някое изпусне обръча, после плаче от радост, когато на някое така дълго ръкопляскат. Когато й казват-на тебе не можем да ти се отплатим, леля Мария грейва: „Та на мене най-голямата ми отплата е, като вляза в залата и погледна - вие сте най-хубавите...
Жулиета се смее:
- И аз като леля Мария, като вляза, в която и да е зала, все виждам, че моите са най-хубавите. Старая се да ги гледам с очите на специалиста, строго, прецизно. Гледам, гледам - пак същото, най-хубавите.
На републиканските първенства вече спор нямаше. Жулиетините момичета рязко изпреварваха другите. Още по музиката можеше да разбереш - играят гимнастичките на ЦСКА. Дори още по навлизането на терена. Тези момичета вече имаха самочувствие. Една проверка по онова време установи, че Жулиета е увеличила осем пъти натоварванията. Ясно е какви са били натоварванията на другите, но осем пъти повече работа наистина даваше предимство и в самочувствието.
Жулиета умееше да си подбира музика. Още с първите тактове трябва да бъде привлечено вниманието, после - задържано и усилено. Не се увличаше по шлагерите на деня. Много рядко си позволяваше нашумяла мелодия и това по правило се оказваше добър избор. Умееше да види за коя гимнастичка коя точно музика ще бъде най-подходяща. Имаше тънък усет за тоза, кое бързо ще омръзне, кое ще се наложи, кое ще се задържи. И в Копенхаген музиките на жулиетините гимнастички привлякоха вниманието. Но преди Копенхаген тя изпробваше тук, на международни турнири, в различни страни и усещаше, че хубавото навсякъде се харесва.
Готвеше се трескаво за тази своя първа проява като треньорка на Копенхагенското световно първенство. Смяташе, че Мария вече е узряла за голямата победа. Определяше като свое голямо завоевание това, че за такъв кратък срок наложи Нешка Робева. Двадесетгодишно момиче, което никога не беше се докосвало до обръч, топка и въже, ако не се смятат детските игри. В един ъгъл на залата Богдана Тодорова трябваше да я обучава на елементарна техника, докато Жулиета трескаво градеше за Нешка своите суперкомпозиции. Говореше се вече за това ново чудо на Жулиета. Никого не пускаше в залата. Това се приемаше като нов акт на чудачество. Иска изведнъж да блесне. Ще я видим как ще блесне. Още преди да се е появила - готови да я отрекат. Да започва тренировки на двадесет години! Това е някаква нова лудост на тази екстравагантна треньорка. Дървото се вие, докато расте. Между това се прокрадваше и друго - щом Жулиета се е заела с такъв извънреден случаи, значи има и извънредни причини. Вече си е спечелила толкова авторитет, та да не се смята, че може да се хвърли в нещо толкова неразумно, да започне работа с двадесетгодишно момиче, без да вижда извънреден смисъл в това. Още повече, че Жулиета заключваше вратата на салона, но никак не криеше особените надежди, които възлагаше на Нешка. Така се появи най-сетне в гимнастическата зала и тази толкова очаквана Нешка. На първото състезание - осмо място. Никой не говореше за осмото място. Появила се беше някаква съвсем нова, неочаквана гимнастичка. Това надминаваше всички опасения на противничките й. Публиката пощуря по тази гимнастичка още с първите тактове. Това момиче имаше дар да запали една зала. Жулиета беше необичайно щастлива. Беше успяла да зашемети изцяло съперничките си. Нищо не можеха да й кажат, дори когато Нешка беше на осмо място. Още по-малко - на второто състезание, когато беше вече първа.
Разбира се, това „нищо не могат да й кажат" беше съвсем условно. Казваха. Че ние, разбира се, не можем да се мерим с големите сили в гимнастиката, че не можем да си правим излишни илюзии, че е лудост да се надяваме на нещо повече от бронзов медал на някой от уредите, че ако го имаме, трябва да викаме „ура" и т.н., и т.н. Юлия Трашлиева в Будапеща беше взела бронзов медал и макар че тя лично не се надява да види в близките години повторение на това велико чудо, разбира се, много ще се радва и лично ще приветствува, ако някоя все пак, и т. н. Но нека Жулиета не си въобразява излишни неща. В крайна сметка да не забравяме, че точно нейният обръч се разхвърча. И сега, като е тръгнала да повтаря риска, дали няма да повтори и онзи резил... Жулиета полага върховни усилия, за да се държи на висота. Трябва да не покаже, че е чула, забелязала това желание да бъде сразена. Тогава, когато много добре е чула... Лили Мирчева атакува по-завоалирано. Тя лично като специалист и доайен много се безпокои, и много се страхува, и много предупреждава, разбира се, не иска да се меси, а само предупреждава, че като гледала Мария от тази страна, изглеждала много зле, а после, като я погледнела от другата - още по-зле. За Нешка и дума не може да става. Това е нещо много ефектно, много зрелищно, публиката е пощуряла по това щуро момиче, но за световно първенство - не! Може би Жулиета си дава сметка и сигурно не прави предложението си съвсем сериозно. „Напротив - казва Жулиета страшно спокойна.- предложенията ми са много сериозни..." На заседание на бюрото на Българската федерация по художествена гимнастика (БФХГ) със специалнстки и треньорки се обсъждаше съставът за Копенхаген. Това бе най-дългото, най-мъчителното и най-резултатното заседание, на което съм присъствувала. Тогава Жулиета изнесе може би най-решителната битка в живота си. Минаваха часове. Нешка Робева ту „изплуваше", ту „потъваше". Едно малцинство категорично, решено да не отстъпва, водеше своята малка воина в продължение на часове, докато опонентките, повече уморени, отколкото убедени, отстъпиха. В същност главната част от битката изнесе Жулиета. Ние поддържахме от време на време огъня, повдигахме духа, но основното си беше нейна борба, нейна победа. И въпреки това, след десетина години, страшно ядосана на отговорната секретарка Лили Цветкова, докато нервно сновеше по стаята и нареждаше своето неизменно - „Ще я науча аз нея! Ще ми се прави на Фуше! Не може и тука съгласна, и там съгласна. Ще я науча да има едно мнение. Само едно! Нека да е против мене, но да го каже съвсем, ясно!" - изведнъж сама спря своята тирада и се сети:
- Без Лили, да знаеш, сме за никъде. В тази женска федерация, ако не.е Лили, сме загинали. Помниш ли колко кротко и настойчиво, като тих напоителен дъжд ме подкрепи в онова заседание за Копенхаген. Мисля, че дори точно нейното тихо. много кротко и много настойчиво повтаряне, че ,,в крайна сметка Жулиета си поема цялата отговорност", в крайна сметка реши въпроса. Това за отговорността аз вече им го крещях, но те не го чуваха, а като им го измърка Лили. се чува. Виждаш ли, този механизъм никога няма да го разбера...
Така или иначе, при всички спорове във всички тези години Жулиета не престана да бъде благодарна на Лили за подкрепата, дадена за заминаването на Нешка за Копенхаген.
Всички доводи Жулиета приемаше някак по-спокойно, но кажеха ли й, че ние сме все пак от България, да не забравяме - това е малка страна, не може да има големи претенции, чак тогава тази жена, която и без това полагаше много усилия да изглежда сдържана, когато никак не беше, избухваше без задръжки. Тя се беше родила и отраснала в краен квартал. Никога не забрави това деление, което са имали децата от центъра на Несебър от полуострова и онези отвъд проелака. Някога тази жажда да докаже, че не са „по-малко" децата от крайния квартал, не угасна у нея. „Добре, нека да приемем, че ние сме от крайните квартали на земята. Какво от това? Да кажем, че тук не могат да се родят талантливи, работливи, амбициозни, кадърни да изнесат една голяма спортна битка докрай? Точно тук няма да се оставя да ме пречупят!"
В същност за пръв път след това толкова тежко заседание, в което Жулиета спечели толкова важна победа, видях онзи пристъп на главоболие, с който после често щях да се срещам. Тогава това ми се видя много тежко, много страшно разплащане за победата. Така го нарече тя - разплащане за победата, а аз не знаех има ли победа, която може да плати тази трагедия, която виждах...

Некоронованата кралица и българската вихрушка
Ето ни накрая на това световно първенство в Копенхаген. 1967 година. Жулиета не можеше място да си намери от това, което й предстоеше. Беше успяла да види съперничките на своите момичета и непосредствено преди световното първенство. Знаеше с какво точно ги е изпреварила. Очакваше главоломния успех. Предвкусваше го. Не можеше да стои в хотела, пощуряваше в тренировъчната зала. Нямаше търпение да започне най-сетне първенството.
- Измисли нещо! Нека да видим нещо много датско.
- Добре, да видим Торвалдсен, да видим галерията. Откъде да зная кое е по-датско?
Вървяхме, разглеждахме галерията. Жулиета се стараеше да се откъсне от мислите за състезанието, правеше обобщаващи бележки. Не знаех откъде ги взима, като имах чувството, че нищо не вижда от картините.
- Не ти ли се струва, че всички жени по всички платна са много самотни, че всички мъже са много отчуждени от живота, .някак отнесени... Лесно му е било на Торвалдсен. Избрал големите личности на всички времена, придал им повече величие, отколкото може да има и най-голямата личност, и ето ти го изключителния Торвалдсен. Нека да намери обикновени деца и да направи от тях необикновени личности. . .
Не я прекъсвам. Зная, че и е нужно да намери някакъв отдушник. Нека да му е лесно на Торвалдсен с неговите изключителни личности, които е направил още по-изключителни. На Жулиета сега й е най-тежко, напрежението е неимоверно. Наближава големият час, а това още повече сгъстява боите и на надеждите, и на страховете. Изведнъж млъква и, както си върви нехайно из залата с картините, рязко се отправя към другия край.
- Не може да бъде, това не е датчанка! Това непременно е рускиня.
Наистина, когато стигаме до портрета, който е видяла от другия край на залата, прочитаме - княгиня Наталия Никоаевна...
Жулиета ликува:
- Видя ли? Казах ли ти? Нали ти казах, че това не може да бъде датчанка, че е рускиня? Нали казах...
- Добре де, каза, какво от това?
- Много нещо. Ще ми се смееш, като чуеш. Просто от другия край си казах - ако това е рускиня, ако съм я познала, утре от всички краища на тази грамадна копенхагенска зала ще ни забележат. Няма да ни смесят с никои други...
Жулиета искаше да говори за своята утрешна надежда, търсеше поводи, даваше си кураж с такива „предзнаменования". В същност история, позната на всеки студент, тръгнал към поредния си изпит. Жулиета беше тръгнала към първия си, най-голям изпит на треньорка.
Това, което дойде на другия ден, надминаваше всички очаквания. Вярно, в супермечтите на Жулиета влизаше и такава надежда - Мария световна шампионка, но това, което последва, беше над всичко. Мария не стана световна шампионка, но успехът й засенчваше всички титли. Некоронованата кралица, както я нарекоха тогава вестниците, беше така бурно акламирана, така рекламирана от вестници и списания, че това наистина беше победа, по-голяма от самата титла. Отнеха й титлата за просрочени две секунди, които така и не разбрахме кога и как са били просрочени. Може би малко по-дълъг поклон към тази възторжена публика... Ние и досега си оставаме най-безхитростната делегация, никога незнаеща каква нова клопка може да й донесе всяко ново състезание. Обръчите ни се разширяват с два сантиметра, на други - и с пет, но наказанието е за нас. Вече очакваме, че сме победители, когато разбираме, че точките се изчисляват не по този начин, по който сме ги изчислявали - изобщо все нещо се случва. Но това, което ни се случи в Копенхаген, беше скандално. Не случайно в датските вестници се появи и такова заглавие " „Скандал в КБ Хален". Жулиета с право казваше: „Това може би е по-добре за Мария". Но все пак в протоколите шампионката бе друга. - Нищо, Мария ще става шампионка и, струва ми се, неведнъж...
Вестниците отбелязаха и „българската вихрушка", която едва не помела досегашните представи за художествената гимнастика. Българската вихрушка - Нешка Робева. беше щастлива с първия си медал от световно първенство, от това, .че напразни са били страховете й. От сто места беше чула, преди да тръгне, че специалистките са спорили за нея, че силно се съмняват в нейното представяне, че нямало да бъде харесана на световното първенство. Там изискванията били много академични, никой нямало да прости експериментите на Жулиета и т. н., и т. н. Все от този род. Мария дори не подозираше, че изглеждала от тази страна грозно, от другата - зле. Тук изглеждаше добре от всички страни. Публиката я аплодираше, дори само като прекоси залата, Браво, Мария! Красимира също беше щастлива. И тя с медал. Бяха забравили да й го дадат, после дойдоха да се извинят и направиха по този случай малко тържество.
През цялото първенство Жулиета беше с онова нейно страшно главоболие, което я подлудяваше. Винаги, когато я погледнех в това състояние, смятах, че съм длъжна да извикам веднага бърза помощ, и винаги ми казваше; „Не искам никой да разбере". Сега искаше някакъв грим, с нещо да скрие жълтия цвят на лицето, който бе направо страшен. Ето, че и голямата радост може да я доведе до това състояние. Странно бе, че все пак отнякъде набираше сили да отиде до момичетата преди всеки старт. Как успяваше да ги заблуди, че е спокойна, не зная, но после всички за това говореха, че като дойде и каже няколко думи, се отпускат и тръгват вече с друго настроение.
В същност това беше първото и последното прилошаване на .Жулиета на състезание. Така беше възмутена от себе си, че все казваше, че не може да си го прости. Не можех да разбера какво е виновна, че я боли главата, и що за ненормална взискателност е това. Как така не можеш да си простиш, че ти е било лошо? „Ами длъжна съм точно тогава да съм добре, Всичко се тренира. А най-много от всичко един треньор трябва да тренира поведението си на състезание. Казвам ти, че повече няма да ме видиш в това състояние на състезание." Наистина, повече никога не я видях с главоболие на състезание. Веднага след това - да. Но докато се водеше борбата, Жулиета беше царствена, величествена. Всяка крачка показваше власт. Момичетата чувствуваха силата в нея. Излиза, че наистина всичко се тренира. Тя беше тренирала и специалната си царствена походка, и това повдигане на главата, което й придаваше доста надменен вид, н тази непристъпност за всичко, което не е нейна гимнастичка.
Когато се върнах, в редакцията намерих две статии от две преподавателки във ВИФ. Много се възмущаваха, че Жулиета не била възпитала чувство за време у своите гимнастички. Как така ще ни взимат шампионската титла заради треньорско недоглеждане? Как така Мария ще се покланя две секунди повече на публиката? Спомням си, едната статия беше озаглавена „Десет пъти защо". На треньорката Шишманова се задаваха .десет убийствени въпроса от една страшно възмутена специалистка по художествена гимнастика.
Но Жулиета вече беше твърдо решила да не се трогва повече от специалистките. По-късно, когато стана въпрос да ги викат за определяне на състава за Варненското първенство, треньорката казваше:
- А не, викайте ги вече на кафе. Състава определям аз.
Разбира се, със съответната аргументация. Толкова международни, толкова вътрешни първенства през този период, ето ти точките от класацията. Всички са били поставени при едни условия, във Варна ще участвуват първите три. Жулиета не искаше повече да чува коя откъде изглежда зле, не искаше да чува, че някоя с предупредила, че с толкова риск е много рисковано и други подобни мъдрости. Беше поставила като девиз .на нашата художествена гимнастика - за голямото с малко не се тръгва. Онези, които са искали през това време да правят туршии, да шият гоблени и да правят гимнастика, могат да запазят сега драгоценното си мнение. Имаха възможност да се състезават с нея, състезаваха се. Ето резултатите. Първа по тази класация (система, обявена веднага след Копенхаген) - Нешка Робева, втора - Мария Гигова, трета Румяна Стефанова.
За Нешка и Мария вече наистина нямаше никакви възражения, но защо и Румяна. Защото си е завоювала това право, И отсега нататък ще се знае - всеки трябва да воюва за правото си да бъде в този отбор.
- Някакви възражения?
- Да, но...
- Запазете си ги!
Трябва ли да казвам каква вълна от негодувание се надигна и колко не искаше да знае за нея Жулиета? Сега повече от всякога се предричаше крахът. И това не искаше да знае. Беше преминала един много тежък период на подготовка, в който се говореше повече за чудатостите на Жулиета...