Ж У Л И Е Т А   Ш И Ш М А Н О В А

Маргарита Рангелова, 1981, София

Част 4

 

Тур на овациите
Още в Копенхаген дойде представител на федерацията по спортна гимнастика на САЩ да покани Жулиета с Мария и Нешка на обиколка в някои градове на САЩ. Искаше да пропагандира този спорт, искаше да покаже най-хубавото. "Но ние не сме първите" - казваше Жулиета. "За нас сте първите". Беше приятно да се чуе, но треньорката отговори, че точно сега не е време за турнета. Предстои им много работа, защото на следващото световно първенство са решили наистина да бъдат първите. Ако тогава не са забравили поканата си, могат да я подновят. "Ще дойдем, когато станем шампионки." И ето че тази покана беше подновена веднага след световното първенство във Варана. Сега вече канеха и гимнастичките ни от ансамбловото съчетание.
Тръгват на този дълъг, интересен път. Американските младежи ги посрещат с любопитство, изпращат ги екзалтирани. Малко трудно се свиква, че свиркането, тропането, викането е знак на пълно одобрение. Най-подготвена е Нешка, тя никъде не може да чуе музиката си и играе без това под звуците на непрекъснати скандирания. Тук това е съвсем дива работа. Интересно, дори тази шумна публика млъква, когато играе Мария. Така тези две състезателки налагаха някакъв стил и при студените датчани, и при горещите американци. Всяка публика като че ли се подчиняваше преди всичко на "излъчването" на състезателките.
Във всеки нов град - повече публика. Изглежда славата вече върви на крачка пред тях. В Чикаго на един прием, даден от кмета на града, дамите опипват дрехите на нашите момичета. Просто не могат да се сдържат, не могат да не задоволят голямото си любопитство. "Това от България ли е?" "Да, модна къща "Лада" - казват момичетата, ей така, на шега. И тръгва тази шега. Иди обяснявай - всичко е вече "Лада", (и костюмът, който Нешка си е оплела). „Великолепно! Може ли да си запишат... "
Един гръцки емигрант иска момичетата да се хранят в неговия ресторант. Безплатно. Просто да им се порадва, да се.погордее с тях, както обяснява на организаторите. Тук не са явно много силни в географията, та го питат сънародници ли са. Да, почти, на две крачки. Човекът в този момент наистина чувствува, че по сънародницш не могат да бъдат. Програмата с много сгъстена, но момичетата все пак за малко отиват до ресторанта .на „съседа" и виждат, че той наистина се е постарал да им направи угощение с всички балкански деликатеси.
Жулиета е доволна за своите момичета. Полага им се наистина след толкова работа да се отпуснат и да играят - така, за удоволствието да се играе. Хубаво е да не мислиш за съдии, за оценки, за класиране. Да те носи вълната на възторжената зала. „Ей, деца, така и кралски особи не са били посрещани,.както вас ви посрещат. Ето, това се казва тур за овации!"
Наистина чудесен тур за овации в един континент, който иска .да се запознае с художествената гимнастика тъкмо чрез шампионките й. „Златните момичета" на България шествуват победоносно. И ето че след тази обиколка трябва да отидат във Франция за друга обиколка. Вече са стегнали сакчетата, готови за обратен път, когато от посолството идват да кажат, че Жулиета трябва да остане с Мария Гигова и Нешка Робева. Имат лична покана за участие в шоуто на един от най-популярните американски артисти - Джон Карсън. Жулиета се колебае. „Вече сме се приготвили. Отборът заминава за Франция. Там ни чакат. На момичетата никак не им се остава повече. Искат да пътуват всички заедно..."
- Ама вие чувате ли се какво говорите? Това е предаване на канал, който гледат и президентите на САЩ. Карсън е супер-звезда и кани само суперзвезди. Да предават по този канал на телевизията български гимнастички - за такава реклама не сме и мечтали. Не може да откажете, не бива. Не става дори .въпрос за отказване. Трябва само да се стегнете. Ще ви гледат целите Съединени щати, разбирате ли?
Започват по нещо да разбират. Какво има да се стягат? Щом ще играят, ще сложат най-хубавите трика... И точно тук, при този толкова прочут Карсън. трябва да видят какво е теснотия. В края на краищата - студио, а не зала. Точно тук Жулиета трябва да се поздрави, че е подготвяла момичетата си за игра във всяка обстановка. Ще успеят, ще се справят, ще намерят начин да покажат най-хубавото от съчетанията си и при тези условия. Те играят така, че „целите САЩ да видят действително нещо хубаво".
- Възхитително! - казва Карсън. Момичета, къде се.намира тази ваша България? Всички ли са така хубави там, всички ли са така темпераментни като тази ваша Нешка?
- Всички!
- Не може да бъде. Ще ме поканите ли да дойда да видя? Да, елате, ще видите най-хубавата част на земята.
- И това казвате, след като сте били тук!
- Да, ние бихме могли да сравним, вие още не...
- Чудесно.
- Ще видите нашето Черно море.
- Пълно с акули...
- Не. Водата е чиста, бистра, прозрачна...
Малкото българи, които са там, на другия край на света, за да вършат своята работа, са особено щастливи днес. Те броят колко пъти са споменали по американската телевизия България в това предаване. 18 пъти. „Можете ли да си представите? Какво направиха две момичета! Другарко Шишманова, вие не знаете какво богатство държите в ръцете си. Така и не разбрахме къде ги е видял Карсън. Видял ли ги е или е чул за тях, все едно, това означава, че са успели да станат страшно популярни за краткия си престой. Карсън кани само суперзвезди. А ето че заедно с гимнастичките и нашият търговски представител имаше възможност да даде кратко интервю. . ."
По-късно, при обиколката на Франция в чест на този празник на ФСЖТ, в работническите квартали на Париж, в работническите квартали на другите френски градове, тези момичета трябваше да се сблъскат с още по-тссни сцени от студиото на Карсън, да играят дори на открито, дори на дъжд. Играят. Хората тук толкова много им се радват. Френските работници ги приветствуват бурно, сърдечно. Те се гордеят по свой начин с тези момичета - ето какви са децата на работниците от една социалистическа страна.
След Франция - Токио. „Златните момичета" на България са една от нашумелите атракции на световното изложение. Първата вечер - полупразиа зала. След шумния успех в САЩ и Франция - такъв студен душ. Момичетата просто не могат да раберат, че на едно световно изложение всичко е безкрайно интересно. Хората са се пръснали по хилядите примамки. Но иа следващата вечер залата вече е пълна. На по-следващата - ще се пръсне от народ. Момичетата започват да забелязват и някои постоянни посетители, които са тук всяка вечер. Сигурно те са разнесли мълвата, че техният спектакъл не бива да се пропуска. Японците, които в първата вечер са им се сторили студени, незаинтересовани от този спорт, сега са най-екзалтираните почитатели. Нашите хора тук се шегуват: „Ей, момичета, какво направихте? Хората ще забравят за чудесата на изложението покрай вас". Разбира се, никой нищо не забравя на такова изложение трябва много неща да се видят, но тук, вече явно смятат, че атракцията на българките не бива да се пропуска. . .
Жулиета се връща страшно уморена и страшно щастлива. И страшно амбицирана за нова работа. „Хайде, момичета. Сега, каквото ни чака, не сте и сънували. Ще ни писнат ушите от работа." Шегува ли се треньорката? Такива успехи. Какво толкова има да работят? Нали хората така много ги харесват? „Да, но нали не трябва да се оставяме да омръзнем? Трябва да сменяме композициите. После, като ви гледах през цялото това време, си казвах - колко още могат тези мои момичета, как ще си ги направя още три пъти по-хубави. .." Да, но никак не е приятно след такива турнета, след като си свикнал да се движиш под звуците на тази най-сладка музика - аплодисментите, да ти викат: „Повтори! Къде мислиш? Повтори, ти казвам! Ето така. Не се влачи! Престани да бъркаш бе, момиче! Какво е това от тебе? Я се виж как играеш! Опъни ръката, така, още, още, още. Е, това е! Хайде сега го направи сто пъти. Точно така, както последния път. Всяко отклонение не се признава". Три минути пред погледа на треньорката, после в ъгъла работа за техника. Не, никак не може да се сравни с триумфа в САЩ, Франция и Токио. Само че кой смее да възразява! Прави се това, което е казала, по сто пъти и толкова. Ако в тази „стотачка" си се отпуснал и те види да грешиш - двеста пъти. Изтощителни, уморителни тренировки. Дни наред: „Вннмавай, внимавай! Не така!" За едно, някъде между много неодобрения: „Браво! Това е! Я го повтори! Великолепно!" И момичето вече хвърчи по терена. И го виждаш с нова сила. Заредено да понесе нови дълги неодобрения.
Идваше Хавана. Къде се скъса тази нишка, която свързваше Жулиета и Мария? Не ми се ще да се връщам на това, но то съществуваше, донесе им този разрив много горчивини, донесе им и голяма мобилизация. Това в крайна сметка беше един етап от развитието на нашата художествена гимнастика. Не зная как щяха да се развият събитията, ако всичко беше протекло нормално.

Жената е като плодно дръвче...
В съзнанието на гимнастическия свят Жулиета си остана като жена, която създава, воюва, побеждава. Дръзка, горда, недостъпна. Така изглеждаше на всички големи състезания след Копенхаген. Така искаше да изглежда. Твърдеше, че всичко се тренира, дори (и най-вече) треньорът е длъжен да се тренира. Да изработи своя линия на поведение. Да има точно определена позиция. Смяташе дори, че трябва да се появява на всички състезания с еднаква прическа. Нещо като герб, който в никой случаи не се мени. Каквото искаше - постигна го. Но имаше неща не в нейна власт. Животът й поднесе тежки огорчения, жестоки страдания.
Един такъв удар беше смъртта на малката й дъщеря. Илиана беше много нежно, много кротко бебе. Жулиета се въртеше около нея с особена любов. „Виж й пръстите - сигурно пианистка ще стане." Пръстите на самата Жулиета бяха изящни, така че нищо чудно в пръстите па дъщерята нямаше, но майките обичат да градят надежди върху всичко. „Виж как гледа, виж челото, виж как се усмихва. Има нещо в това дете!" Как да няма? Коя ли майка не мисли, че в детето й има какви ли не заложби, какви ли не таланти? И ето че Жулиета отиде на един турнир в Хавана, а като се върна, детето беше болно. В "Пирогов". Казаха, че на другия ден ще го изписват. Простуда някаква, минала, а когато отишли да го вземат, им съобщили, че през нощта е починало.
Жулиета не беше на себе си. Обвиняваше се, че е заминала за Куба, че е треньорка, а не нормална жена, майка, която седи край детето си. Този път главоболието дойде едва ли не като избавление - поне за малко отвличаше вниманието. Баба Стояна държеше тази нещастна глава в скута си, толкова отдавна неприласкана, и тихо, както само тя си знаеше, успокояваше.
- Жуле, жената е като плодно дръвче, създадена живот да създава, за живот да се грижи. На жената всичко ще й се случи и ще оцелее. Ти си млада, силна си, има много живот пред тебе…
- Защо всички мислят, че съм силна? Не знаеш колко слаба,колко безпомощна съм, не знаеш колко тежко нося всяка болка...
- Знам, всичко знам, ох, колко много знам.
В този момент дойдоха Мария и Нешка и вместо обичайните съболезнования казаха:
- Жуле, трябваш ни.
Жулиета ги гледаше втрещена, а после каза:
- Утре в десет часа ще дойда.
Стори ми се, че отговаря като автомат. Когато излезе за малко, баба Стояна въздъхна с облекчение:
- Да ги поживи бог тия двете. Само те знаяха какво трябва да й кажат. В такава мъка на човека нищо друго не можеш да му кажеш, освен че ти трябва. . .
Жулиета се съвземаше бавно, мъчително и действително само в залата даваше признаци на живот в тези дни.
И ето че дойде и една друга беда, от която Жулиета не успя да се съвземе почти до края на живота си. Раздялата с Мария беше болка, която непрекъснато си носеше. Честолюбие, гордост, намеса на много хора, които искаха да оправят, а още повече объркваха тези вече веднъж объркани взаимоотношения. Беше се счупило нещо и се намериха кандидати да го досчупят. Опитите за оправяне отново внасяха влошаване, отново честолюбие, гордост. Колкото искаш. Как не! Световната шампионка и треньорката на световната шампионка.
Както и да е. От тренировъчната зала на Жулиета изчезна Мария. Отиде да тренира при Златка Аврамова, после при Лили Мирчева. Тренираше фанатично. От другата страна Жулиета също удвояваше усилията. При нея дойде да тренира и Красимира Филипова. Обстановката ставаше вече наистина ненормална. Това вече не беше отбор. Бяха амбицирани до краен предел гимнастички, амбицирани до краен предел треньорки.
Жулиета наблюдаваше жадно на всяко състезание Мария. Трепваше, още като съобщят името. Стоеше, опъната като струна и констатираше неизменно: „Моя си е Мария. Докато играе, докато е гимнастичка, моя ще е. Много са ни годините, в които сме работили заедно. Най-важните години, когато се изграждаше като гимнастичка, а аз като треньорка. Могат да прибавят каквото си искат, никога няма да е достатъчно, за да й отнемат това, което съм й дала"
По същия начин, след като беше работила три; години с Красимира, беше сменяла съчетания, беше се старала да смени облика на една гимнастичка, трябваше да си признае: „Каквото и да правя, Красимира ще си остане на Златка. Ще си носи всичко, което й е дала Златка, докато играе. Това е". И все-пак изцяло „нейна" си остана в крайна сметка Нешка, която нямаше нито един тренировъчен ден при друга треньорка, така че нямаше и тази сложна плетеница от чувства - моя-немоя…
Жулиета лекуваше раната с работа. Мария - също. Така че много често си спомнях, като ги гледах тези двете, думите на баба Стояна - жената е създадена да създава. Като плодно дръвче е. И единственото й спасение, когато е най-наранена, е да се втурне да прави това, което е правила, с още по-голяма настървение. Какво им е струвало - те си знаят, но резултатите не бяха лоши. Създаваха, тласкаха своята гимнастика напред, даваха й по нещо ново.
От Хавана Жулиета се върна с много смесени чувства. Още на първия уред, лентата, Нешка получила 8,90 с обяснението, че е настъпила лентата. Тук на кинолентата се видя, че не е настъпила, но състезанието беше свършило. Защо тук, а не-там -и досега не мога да разбера. На нас наистина все нещо ни се случва, дето на други не може да се случи. Така, отстранена от голямата игра още на първия уред, Нешка беше направила нататък в другите уреди своя обичаен фурор.
- От нея съм доволна - казваше Жулиета. - Да се мобилизира при това толкова ненормално 8.90, да играе така блестящо.От Нешка нямаше какво повече да искам. Но може би ще трябва да направим една схема за възможните съдийски клопки, нещо като 1000 комбинации. На всяко ново състезание някаква нова измислица. След Копенхаген нашите треньорки тръгнаха с хронометри, след Хавана трябва да тръгнем с видеомагнетофони. С какво ли след Ротердам?
После разказваше за Мария и отново тази болка и гордост.
- Бори се като лъвица. Такава винаги съм я искала. И като погледнеш съвсем обективно, трябва да й бъда благодарна. Никой така пълно не ме е изявявал като треньорка. Хич не ме интересува с колко други е работила през последните месеци. В крайна сметка си играе моята гимнастика.
Разбира се, това не означаваше, че не й е много тежко. Друго беше в Копенхаген, във Варна.
Веса, сестрата на Жулиета, бързаше да се намеси:
- Жулиета, вземи Кристина, нека тренира покрай големите.Вземи го, това поне в очите ще те гледа, ще ти е благодарно...
Жулиета избухваше:
- Кой ти е казал, че искам в очите да ме гледат? Кой ти е казал, че ми е изтрябвала някаква благодарност? И ако мислиш, че Мария е точно неблагодарната, лъжеш се. Щом играе, бори се, прави това, на което съм я учила - аз съм й благодарна. Не ми трябват нейните благодарности. А не виждам защо трябва да взимам дъщеря си, щом съм отказала на толкова други родители да взема децата им, като съм казвала, че не правя детска градина, а национален отбор.
След месец Веса подновяваше в друга гама:
- Представящ ли си - ставате олимпийски спорт и първата олимпийска шампионка е Кристина Гюрова, дъщерята на Жулиета Шишманова.
- Престани да си представяш. И не се прави на много хитра. Нямам време за Кристина. Виждаш какъв огън ми е на главата.
Опитвах се да подкрепя Веса. Не толкова от солидарност, колкото, защото наистина смятах, че трябва да я вземе. Мислех, че Руми не може да се справи. Трябваше по-здрава ръка. Казвах й, че в Кристина има талант, който точно тя може да разкрие. И това, разбира се, минаваше, без да бъде забелязано. Жулиета трудно приемаше съвети, ако нямаше вече своя вътрешна убеденост. Когато почти е решила нещо, можеше да попита, да се ослуша, да чуе и чуждо мнение, но да я накараш да реши нещо, на което току-що се е съпротивлявала - трудна работа.