Ж У Л И Е Т А Ш И Ш М А Н О В А
Маргарита Рангелова, 1981, София
Част 6
Дисциплината
„Вярно ли е, че е толкова строга?" Беше. Отиде си едно поколение, което признаваше един закон - думата на Жулиета. Никоя не смееше да възрази, никоя не искаше обяснение, никоя дори не питаше кое защо прави треньорката. Нейните изисквания трябваше да се спазват безпрекословно. Докато беше при нея Мария, се подчиняваше на същата дисциплина, както и всички останали. Отиде си Мария, редът в тази зала с нищо не се промени. Ако някои са мислили, че уплашена от разрива с примата, треньорката ще внесе малко по-мек режим, излъгали са се. Това вече беше и въпрос на гордост. И сама да е чувствувала необходимост, вече не можеше да го направи. „Такава съм. Който не ме харесва, може да не работи с мене". Струва ми се, че момичетата усещаха какво става с треньорката им, затова с нищо не показваха, че прекалената строгост им тежи. Стараеха се да не й причиняват нова болка. Жулиета продължаваше да командува с твърда ръка своята малка армия. Сто пъти в ъгъла, докато се оправи грешката! Големите състезателки го правеха без възражения, така, както го правеха, когато още изучаваха азбуката на новата жулиетина гимнастика. Никой не възразяваше. Жулиета сама си постави въпроса - „Нужно ли е", сама си отговори - „Не, не е нужно". Вече не. На друг етап от развитието си са, трябва друго да се търси. Техниката на уредите владеят до съвършенство. Научили са я тогава, когато ги караше да повтарят хиляди пъти едно, за да бъде точно изпълнено веднъж, когато трябва. Сега вече най-важното беше да се разгърнат в мащабни, силни, ярки композиции. Наказанията в ъгъла намаляваха, после престанаха, но Жулиета ставаше все по-чувствителна към неизпълнението на всяко нареждане.
Стела Милошева не замина за Токио, защото не беше дошла на една единствена тренировка- Обяснението, че имала разрешение от личната си треньорка на Първи май да не тренира, само наля масло в огъня. „Разрешенията на личните треньорки не отменят нарежданията на старши-треньора". Стела имаше готови документи, беше така заживяла с това пътуване, но не отиде. Не отиде и никоя на нейно място. Заминаха с една по-малко. После често Жулиета се ядосваше, че Стела не е могла да види това, което те са видели. „Прекалих. Не зная какво ми стана, но като каза - „Личната ми треньорка", и вече разбрах, че няма начин да отстъпя." Стела, разбира се, никога не разбра, че това беше едно от малкото неща, за които Жулиета съжаляваше.
При един лагер в Белмекен Нешка казала, че я боли кракът, подът е много твърд и не може да играе. Жулиета я изпратила с първата кола, която й се мернала, почти веднага, защото точно тогава някой слизал.
Нешка казваше:
- Край! Да ме излага тя така пред всички спортисти! Това вече не мога да й простя. Много добре знае, че не съм симулантка, че щом съм казала, че ме боли кракът, значи наистина ме боли.
След два дни пристигна Жулиета, разярена до краен предел:
- Край! Не ме интересува! Да ме излага така пред целия Белмекен! Казвам й да изиграе едно съчетание. Едно единствено съчетание и ще ми се лигави. Да не би да си мисли, че като е световна вицешампионка, ще ми се прави на примадона. И на шампионката не съм го позволявала.
- Но нали сама си казвала, че за да каже Нешка, че нещо я боли, трябва да е близо до припадъка. Щом ти е казала, че я боли кракът, трябвало е да я чуеш.
- Казала съм и е така. Е, и какво от това? Няма да умре, като изиграе едно съчетание!
Световното първенство наближаваше. Жулиета страдаше и се заканваше. Нешка страдаше и мълчеше, но, общо взето, и от двете страни се повтаряше все едно - „Край!". Докато един ден Нешка реши:
- Ще отида и ще й се извиня.
- Как ще й се извиниш, като не се смяташ за виновна?
- Жулиета ще се пръсне от гордост. Ще й се извиня, тя ще знае, че не се смятам виновна, ще иска да ме набие, но, разбира се, няма да ме набие, ще приеме великодушно моето извинение. Все едно. Много време загубихме за една глупост. Трябва да се работи. Сега всеки пропуснт ден е катастрофа.
Така и стана. На другия ден Жулиета пристигна доста смачкана.
- Дойде онова диване и ми се извини.
- Нали знаеш, че в случая ти си виновна.
- Зная, разбира се, и какво от това! Какво като зная! Да не би да си мислиш, че мога да отида и да й го кажа! Само. това остава. Трябва да има ред...
Не го разбирах много този техен ред, но то си беше тяхна работа.
И тъкмо затова сега трябваше много неща да ме изненадват. Редът в тази зала на малките беше съвсем друг. Докато всички гледаха прославената треньорка с възторг, със страхопочитание, имаше само едно, дето стоеше малко навъсено. Дъщерята. Дали Кристина не можеше да прости това толкова закъсняло внимание? Дали не искаше да докаже на майка си, че това толкова дълго повтаряно „Нямам време за Кристина" не може да мине безнаказно? Дали това момиче не се е измъчвало, че до него е най-голямата треньорка, поне всички така казват, а точно то не може да вземе нищо от нея? Точно то, което вярва, че ще стане голяма гимнастичка! Няма защо да не стане. Носи си нещо от майката, тази дъщеря. А може би тук трябва да се прибави и това, че досегашните й треньорки са се отнасяли към нея като към Крисенце? Дъщерята на Жулиета! Как другояче?
Както и да е, доста комплицирано положение. Голямата треньорка се изправи за пръв път пред недисциплиниран състезател. Когато успееше да обуздае тази стихия, работата с Кристина й доставяше истинско удоволствие. Отдавна, още с Мария, Нешка, Румяна, беше въвела в тренировките си като задължително условие участието на гимнастичките в творческия процес. Всяка трябваше да си измисля елементи. Показваха и показваха, докато Жулиета в някой ден кажеше: „Чудесно! Ето точно това ти трябва. Сега ще му намерим място. Ето, точно това много ще се хареса на всички". Момичетата просто хвърчаха в тези щастливи дни. После им беше особено приятно, че имат свой дял в композицията. А ако се случеше и в залата да отбележат с аплодисменти „техния" елемент, това беше вече някаква допълнителна радост към целия успех. Треньорката умееше да поощрява творчеството в работата. Това бяха малки празници в дългата сива монотонност на тежките тренировки.
Сега трябваше да види, че Кристина е била почти сама на себе си треньор. Амбицията, желанието да докаже точно на майка си, която не искаше да прави детска градина, че много е загубила, беше тласнала Кристина твърде напред. Жулиета с изненада откриваше, че в тези композиции има вече един съавтор, достоен партньор. Страшно се гордееше, страшно се радваше, градеше вече големи надежди и страшно страдаше от този отпор, който срещаше точно тук, където най-малко би искала да го срещне. Понякога, съвсем разярена, казваше: „Вижда ме зверето, че съм натясно. Имам малко време и нямам състезателки. Знае си силата и си прави каквото си иска".
Не беше точно това. Не беше - и Жулиета много добре го знаеше. Кое беше по-силно - желанието да види дъщерята на върха или чувството за вина, че до нея, под нейния покрив е расло едно дете, толкова амбициозно, толкова талантливо и не го е видяла. Не зная. Струва ми се, че и тя не знаеше. Много объркана стоеше пред тази състезателка. Такъв случай не беше имала. Някоя да не се подчинява, някоя да не изпълнява, някоя да отговаря, някоя да „запофичва" уредите на другия край на залата, когато нещо не е станало. Впрочем, можеше да си спомни нещо такова, много отдавна... .Когато тя самата беше състезателка. Но тогава тя беше и треньорка на себе си. Тренираше при закрити врати, за да не я види никой, че когато се ядоса, може да ритне обръча чак до тавана. От това после излизаше някакъв нов елемент. Но поривът не беше търсене на новия елемент, а необуздан гняв. Жулиета си беше сама в залата и правеше, каквото си иска. А сега до Кристина са Светла Колчевска, Ирина Илиева, гледат я и малките. И при това в залата е самата Жулиета Шишманова! Може и да си мисли - кръвта вода не става, но е длъжна да вземе някакви мерки. Взима. Наказва. Тръгва и с добро, и с лошо. Нищо не излиза. И няма сили да промени нещата.
- Ето какво ми дойде до главата! Може ли да знае човек, какво го чака? Това най-малко съм предвиждала.
Кристина, която в къщи приема властта на майка си като нещо съвсем естествено, в залата е свикнала на повече самостоятелност. Жулиета би предпочела да е обратното.
- Изглежда ми е съдено да глътна от всички горчилки, да мина през всички изпитания, да стигна до дъното на всичко, да драпам с нокти за всяко изкачване. Има хора, на които нищо не им се дава даром. Изглежда съм от тях. Наистина, не си спомням да съм намерила една стотинка на пътя си, да съм получила една игла без труд. Не ми казвай, че така е по-сладко, че трудно извоюваната победа повече радва. Чак ми горчи вече от сладости...
Жулиета сменяше вече все по-често настроенията. Ту бодра, щастлива от новото, което е намерила, ту ядосана, като вижда колко много е пропуснато при тези момичета, колко често трябва да се връща към основни неща. Често мислеше, че вече трябва да се направи учебник за треньорките, да се напише точно кое как се прави. Кое - кога. Кое е недопустимо да не знаят гимнастичките. „Ще направя такъв учебник, длъжна съм да го направя. Ще бъде много ясен, много точен. Там всичко ще разкажа! После казваше: „Май не е работата до учебника..."
Времето до Мадридското световно първенство беше малко, работата - много. Тогава още не знаехме, че няма да участвуваме. Ние и всички гимнастички от най-силните в този спорт страни. Протест срещу последните изстъпления на франковия режим. Франко умря в деня, в който това първенство започваше.
Треньорката не знаеше дали да се радва или да съжалява за тази отсрочка от две години. Сега трябваше да стяга отбора за Базел. „Жалко за момичетата. Така вече искаха да се покажат, така жадни за изява. Вече настроени на вълната да воюват за нова слава на нашата гимнастика.
Малко след това този нов отбор получи покана за седмицата на дружбата между португалските и българските спортисти. Лисабон, Порто, Авейро. Една неочаквана възможност две треньорки да видят как изглеждат извън тренировъчната зала техните възпитанички, пред чужда публика. Вярно, това пътуване имаше повече характер на демонстрация, не на състезание, но и за Жулиета, и за Нешка беше интересно как ще се възприемат нашите нови гимнастички. Нешка беше поела ансамбловото съчетание. Много оригинално, силно, ефектно съчетание. Слушаше как гърми залата - вече за треньорката, не за състезателката. И това си имаше своя прелест. Жулиета виждаше как тези нейни нови гимнастички, жадни вече за борба, правят от продукцията състезание. Беше й познато това настръхване в първите схватки. Добре. Може да бъде доволна. Хвърлят се тези с не по-малко жар от другите, които си отидоха вече. Даже нещо повече. Състезателната атмосфера беше на по-висок градус още от самото начало. И още тука виждаше какво ще стане. Кристина ще ги изпревари в Базел. Умее да си даде максимума пред публика. Не беше ли пристрастие на майката? Не, отново вярното око на треньорката.
Когато в Базел Кристина единствена взе два бронзови м-дала, Жулиета казваше: „Не зная дали ще ми повярваш, но имаше момент, в който си казвах - дано някоя от другите я изпревари. Ще й бъде полезно". Винаги съм й вярвала. Зная, че много се радваше, че майката, треньорката у нея не можеше да не бъде горда. И знаех, че действително е имало и такъв момент, в който сигурно си е помислила колко по-трудно ще и е сега…
Имаше много неща у тази жена, които будеха противоречиви мисли Трябваше много отблизо да я познаваш, за да я разбереш и приемеш. В залата се говореше често за чудатостите на Жулиета, но имаше други неща, които може би ще допълняг образа на тази жена, която не приличаше на другите.
Искаше много, искаше всичко…
Искаше много, искаше всичко, затова не забелязваше дреболиите. Понякога изглеждаше нереална, откъсната от живота. Спомням си гарсониерата на „Христо Кабакчиев". Там живееха дядо Марко, вече много болен, баба Стояна, много загрижена за своя човек и за всичко наоколо, Стойне, зетят, Жулиета, Кристина, малкото бебе Илина и ... Ася Кършева. Една от състезателките на Жулиета, която нямаше квартира. Легла - колкото искаш. Някакви пътечки между тях. Имаше и походни, те се прибираха. Пелени - колкото щеш. През зимата се сушеха вътре. И гости - колкото щеш. Непрекъснато гости. Този много ревнив отбор (момичетата не можеха да понесат и най-малкото предпочитание към която и да е) ужасно завиждаше на Ася. Какво не биха дали да нямат квартира, за да живеят у Жулиета. И тъй като имаха, идваха, да не си въобразява Ася, че е по-близка. Жулиета не забелязваше теснотията и с това караше и другите да не я забелязват. Вечерите там бяха весели, крояха се големи планове, покоряваше се светът ...
Веса водеше свои колеги от Сатиричния театър - Нейчо Попов, Стоянка Мутафова, Георги Калоянчев. Те внасяха друго настроение в този дом. Имаше място за всички. Беше весело и хубаво. Стоянка Мутафова обсебваше вниманието. Разказваше тайно от дядо Марко и баба Стоянка, как, като я попитала вярно ли е това, което разправят дъщерите й, че са от царския род Шишманови, баба Стояна се позамислила и казала: „Не знам, не ми се вярва много зълвата Санка да е царица ..."
- Ще знаете, че имате голяма майка - казваше Мутафова. - Никакво съмнение в дъщерите! Дума да не става за Марко! Само зълвата Санка нещо не пасва на царския род. С такава майка навсякъде може да тръгне човек. Голяма работа! И колкото и да съм говорила с нея, никога не е споменавала за свекърва и зълва, такива теми май никога не са я занимавали. Само до царския род като опря...
В същност Жулиета много приличаше на майка си, въпреки че често казваше, че никога няма да я разбере. На нея теснотията не и правеше впечатление, защото така беше расла. През лятото в тяхната несебърска къща се преселваше целият катунишки род. Роднини, приятели, приятели на приятелите. Има място за всички. И всички баба Стояна ще посрещне сърдечно, радостно. На трапезата й никога не се знае колко хора ще седнат. Четири дъщери са това, не е шега, като прибавиш и внуците, и това, че всеки си имаше много приятели - откъде да знаеш колко ще дойдат на обяд, колко - на вечеря. Какво има, какво няма - никой никога не знае. Баба Стояна все ще има някакви закътани запаси, нещо от градината ще допълни, ако съвсем нищо няма, вкусна юфка ще приготви. Гладен и без легло няма да останеш. В тази гарсониера нямаше нищо изключително. Всичко просто се повтаряше. Несебърската атмосфера се пренасяше на „Христо Кабакчиев".
Когато баба Стояна си спомняше, че като ученичка Жулиета нищо не е искала, и не знаеше дали защото ги е жалела, че едва свързват двата края, или защото наистина дрехи не са я интересували, си спомних за една случка в Копенхаген. Беше вече свършило първенството. Жулиета, уморена и объркана, щастлива и ядосана, изведнъж каза: „Каква хубава блузка, откъде си я купи?" Тогава „модата" на търговията в Копенхаген беше да изнасят отпред на улицата по закачалки всякакви дрехи. Ние виждахме за пръв път това и ни беше много интересно. Блузката беше най-обикновено синьо поло. Отдолу, точно пред хотела, имаше стотици такива. Докато стигнеш до залата - хиляди. Тогава за пръв път разбрах, че тази жена не можеше нищо да види освен своята зала, освен своите и чуждите гимнастички. За залите, за гимнастичките всичко знаеше. Там понякога изненадваше с необикновена наблюдателност. Забелязваше детайли, които през лупа трябва да се гледат, за да се видят.
Години след това, имаше ли два свободни часа, отиваше в някой магазин на детския щанд. „Това ще му стане ли на Шишман?" Понякога й казвах, че у нас има по-евтинн и по-хубави неща от това, на което се е спряла, а тя ме гледаше объркана. После взимаше нещо друго: „Това ще му стане ли на Шишман?". . . Купи го, после започва да се съмнява, че е малко, и купи нещо по-голямо. После решава, че това е голямо, и търси по-малко. Не съм виждала по-безпомощен човек, по-безпомощна жена в магазин. Бяха я обвинили, че не знае кой номер обувки носи синът й. Това страшно й тежеше. Наистина не знаеше. Но обичаше това дете с някаква болезнена, екзалтирана любов. Може би всичко сдържано, целият копнеж за нежност, за обич се съсредоточаваше в този син.
Едва накрая близките й успяваха да я убедят, че на състезанията трябва да се явява като режисьор на премиера - с целия си блясък, и тя се погрижи да има няколко тоалета за състезанията. В другите дни това не я занимаваше.
Когато тренираха в зала „Армеец", някой се досещаше да постави на перваза на прозореца един компот. Понякога целия. ден отборът изкарваше с този компот. Мине някое прегладняло момиче, вземе една праскова и продължава. Тези момичета като че в този период приемаха нейната незаинтересованост от храна и облекло като съвсем естествена, съвсем подходяща и за тях самите.
Когато сме някъде далече и е дошла победата, след първия порив да се празнува идват минутите, в които всеки си я изживява по своему. Жулиета в такива моменти кръжеше отново нервно из стаята. Но сега вече - нервно-радостно.
- Сега вече леля Ирина е изтичала до мама. „Стояно, чу ли по радиото?" „Какво по радиото?" „Ами, казаха я твойта Жулиета." Баба ти Стояна, разбира се, е лепнала ухото от онзи ден и е изслушала всичко, докато чуе и тя новината, но се прави на изненадана. Иска да се наслади на леля Иринкините подробности. Да се понаслади малко и на завистта и чак тогава да каже своето сухо „Е, хубаво"... Когато съседката продължи да ме хвали, баба ти Стояна ще добави - „Ами то това й е работата".
Разказвах й на Жулиета, как баба Стояна ми е показала ключа на Несебър. След като стана герой на социалистическия труд, несебърци направиха Жулиета почетен гражданин на града и й връчиха този ключ. Заварих един ден баба Стояна сама и тя много внимателно го измъкна от хубава кенарена кърпа. „Знаеш ли кой е Садал?" Не знаех. Баба Стояна дори не можеше да повярва в моето невежество, реши, че се шегувам. „Онзи цар, на когото са дали най-напред ключа на Несебър. Жулиета е вторият човек, който го получава. Посрещнаха я като царица нашите несебърци". Жулиета след това често ме разпитваше как точно майка й извадила ключа от кенарената кърпа. Изглежда тази кенарена кърпа беше някаква голяма ценност, защото дъщерята с голямо задоволство се смееше.
- А като донесох ключа, дори не го погледна. После някъде ми се загуби. Разказвам й, а тя като че не е чула. Ще се пръсне от любопитство, но няма нищо да запита. Когато й казах, че съм герой на социалистическия труд, не ми обърна много внимание, но виж, посрещането на несебърци я е зарадвало. И нея май я тресе тая треска на хората от крайните квартали...
Когато се връщаше от някое заседание, капнала от умора и обида, някой ще се намери да й каже: „Да вземеш да отидеш в САЩ. На ръце ще те носят. А като ги биеш нашите два пъти, ще видиш..."
Тук вече идваше истинската буря.
- Как можеш да говориш такива глупости! САЩ! Там все на ръце ги носят. Там няма съперничество, няма завист, всичко все розовичко. Та, ако отида в САЩ, ще мога да направя световна шампионка с половината от усилията, които полагам тук. Съдийките, само като чуят САЩ, и имат по три десети поне аванс. Ще получавам такива жалки подаръци и ще бъда .Жулиета, и ще бъда доволна. На мене ми трябва не просто да правя шампионки, медалистки, а тези шампионки, медалистки да са точно от България. Нашите, като излязат някъде, кой чул, кой не чул, никой не им обръща внимание. Откъде да знаят датчаните, холандците, американците, какво е това България! Е, добре, а като започнат да играят, всички пощуряват по тях. Кой ще ми даде тази радост? Американците ли? Откъде накъде?
Още по-лошо ставаше, когато и казваха: „За няколко години ще си оправищ положението...
- И какво му е на моето положение? - питаше Жулиета- - Какво точно да му оправям? Какво ми липсва? Всичко, което ми трябва, имам.
- Може би не умееш да искаш...
- Кой, аз ли не умея?
Канеше я Радованович, председателят на гимнастическата федерация в Югославия:
- Дойди, Жулието, дойди у нас. Кажи само що ти е нужно. Све че имаш. Дойди, нема да съжаляваш... "
- Но и няма много да се радвам- смееше се Жулиета.- Няма да може майка ми да се похвали пред леля Ирина. А и тука, каквото ми трябва, си го имам.
- Ясно. Дойди за месец, за два в Пула, Риека, Хвар. Дойди къде сакаш. Дойди, с твоите лепотици. Нека само нашите да гледат како радиш. Ние сме далече. Йош не смо конкуренция.
- Та мене от конкуренция никога не ме е било страх. А когато станете конкуренция, само ще се радвам. Нека идват вашите, нека видят как работя. Никога нищо няма да откажа.
Жулиета никога не отказваше: на треньорките, които искаха да видят тренировките й. Добре дошли! Ще покаже, ще помогне. Чувствуваше се наистина много силна, за да се страхува от конкуренция.
Който се интересуваше, бе добре дошъл в залата. Интересуваха се доста. Точно затова още повече я болеше, че само наши треньорки ;не пожелаха нищо да си вземат от нейната методика.
Настръхваше, като видеше една наша треньорка да идва на турнирите „Студентска трибуна" с герба на чуждата страна на гърба.
- Да ходи, където си иска така, но тук, в София - това на какво прилича!
Това беше в състояние да й развали радостта от победите на нейните момичета.
- Гурбетчии - ще ми се лигавят, през две думи ще ми повтарят „Аз съм българка", а на световни първенства започват да дърпат конците към Испания, към Канада ...
Може би гурбетчиите изчисляваха стойностите в долари, леки коли, вили, апартаменти, вносни стоки. Жулиета правеше своите равносметки с друга калкулация. Отчиташе своите малки (победи и поражения само като подстъпи към големия триумф. Тържествуваше, когато големите специалнстки признаваха правото на българската школа да бъде между водещите. Едно тъничко като трепетлика момиче тръгва към почетната стълбичка и една царствена треньорка в залата изправя още повече изправената си глава. Кой, тя ли не знае да иска! Тази обича да й свирят „Мила родино". Не е лесна. С нищо друго не можеш да й угодиш. И й свириха „Мила родино" - толкова пъти, колкото се е явила на състезания като треньорка! Това с никакви долари не можеше да се купи ...
Колко много е това-всичко...
Сега, когато се връщам към онези години, прочетох и книгата на колегата Людмил Неделчев „Най-златната от златните". На едно място, където се обясняват причините за разрива между голямата треньорка и голямата гимнастичка, се казва между другото и това: „ ... Смущаваше я по-силната любов към другите..." Сигурна съм, че Мария го е мислила, сигурна съм в точността на тази фраза. Сигурна съм, че се е смущавала от това толкова несъществуващо нещо. Тази атмосфера на прекалена взискателност не можеше да не доведе и до прекалена чувствителност. Не си спомням някога Жулиета да е правила някакви декларации пред тези момичета, че ги обича, или, че много държи на тях, или, че много се грижи за тях. Въпреки че и много ги обичаше, и много държеше на тях, и много се грижеше за тях. Мисля, че споделяше този принцип - за очевидните неща не се говори. От тях също не искаше никакви декларации, но беше много чувствителна към дребните и едрите прояви на внимание и на невнимание, към жеста, към пренебрежението. Много често нищо не казваше, то си беше нейна радост или нейна рана, за която не обичаше да споделя..
Само че в тези отношения няма нищо, което да е едностранно. Тези момичета израстваха, без да искат, в едно непрекъснато дебнене на треньорката. Да не би някъде да е по-внимателна, да не би някъде да влага повече старание, повече нежност, повече грижи. Мария се е смущавала от по-силната любов към другите. Нешка беше винаги убедена, че голямата обич на Жулиета е насочена към Мария. Момичетата направо се разболяваха, когато ги освобождаваше, казвайки, че с Мария има-още малко работа. Това означаваше, разбира се, че големите надежди на Жулиета се съсредоточават върху Мария. Когато я питаха как да подредят уредите за световното първенство във Варна, Жулиета казваше: „В първия ден - обръч, Мария там е най-силна". Това другите две го. чуваха и; бяха попарени за няколко дни. Много след като беше настъпил този неприятен разрив между световната шампионка и треньорката й, Нешка казваше: „Сега да се върне Мария, утре Жулиета ще забрави за нас и ще се хвърли с всички сили към нейната подготовка". Казваше го с горчивина и с разбиране Нешка ...
Беше минало много време, откакто Румяна се бе отказала от състезателна дейност и от художествената гимнастика. Един ден, когато така, съвсем кротко, се връщахме към отдавна отминали времена, тя изведнъж избухна: „Никога няма да й простя на Жулиета!" Не можех да повярвам, че и Руми има нещо, което не може да й прости. Толкова много беше направила Жулиета за нея и в момента мислеше как да си я върне в художествената гимнастика, как да й осигури по-добри условия - и изведнъж това зло лице на това момиче, което винаги ми се е виждало най-добродушното, най-непретенциозното. Оказа се, че никога не може да й прости, защото Жулиета просто прекалено много обичала Нешка и веднъж, когато Руми станала победителка в турнира „Студентска трибуна" и Жулиета много добре трябвало да види още от самото начало кой е истинският победител, вместо да дойде при нея, отишла при Нешка и й казала: „Кураж! Искам да играеш! Не ме интересува класирането".
- Можеш ли да си представиш - все й е едно, къде ще се класира нейната Нешка, а това, че аз ще стана първа - като че ли не я интересува. Можеш ли да си представиш...
Бяха минали пет години, а Румяна не преставаше да се вълнува и да преживява онова огромно огорчение .. .Когато й казах, че точно в момента Жулиета прави опити да си я върне в художествената гимнастика, в нейната естествена среда, Руми се обърка съвсем и още повече се заинати:
- Ето, виждаш ли я - нея никой никога не може да я разбере. За какво съм й изтрябвала точно аз, когато тя винаги си е обичала Нешка.
- Нешка винаги е мислела, че Жулиета е обичала само Мария.
- Глупости, Нешка е глупава.
- А може би и ти...
- Дано - светна Руми и може би за пръв път й мина през ума, че през тези години те са били глупави.
Жулиета ги обичаше като свои деца. Може ли някога някой човек сам на себе си да каже кое от своите деца обича повече? И можеш ли някога своите деца да спреш да си задават този най-безсмислен въпрос ...