Ж У Л И Е Т А   Ш И Ш М А Н О В А

Маргарита Рангелова, 1981, София

Част 3

 

Чудатостите на Жулиета
Говореше се много за пясъчните дюни на Несебър и Созопол. Жулиета карала момичетата да тичат с потънали до глезените в пясъка крака. Карала ги дори да хвърлят обръча там, на самия пясък. Представяте ли си? Карала ги да се изкачват по дюните пак в пясък до глезените.
В снежна виелица, когато даже спортистите на ГДР са в топлите стаи на Белмекен, жулиетините момичета бягат срещу вятъра. Никоя не смее да предложи да сменят поне посоката. Мария по едно време казва, че не може, и бременната Жулиета я взема на буксир. Започват да излизат лекоатлетите на ГДР. Щом тази бременна жена мъкне момичето, сигурно може да се тренира и в такъв ден. Излизат и веднага се прибират. Мария вече бяга сама и пред другите. След малко, когато влизат в салона, всички ги чакат да припаднат от умора и студ, а момичетата се смеят. Весели, доволни. Жулиета настоява, че всичко могат. Оказва се, че е вярно.
Приключила е тежка тренировка. Всички мислят, че повече не могат да мръднат. Да се изкъпят, да се облекат и бързо в къщи, в леглото. Едва дишат, когато чуват треньорката да казва: „Сега, още една тренировка". Не може да се каже, че е кой знае каква шега, но Жулиета явно не се шегува. Обяснява им, че това го правили японските гимнастици. Щом японците могат, сигурно н ние ще можем. Момичетата тръгват с една мисъл - ако ще се припада, сега ще е. Но никоя не припада. Напротив, след известно време чувствуват нов приток на сили. Някои съчетания са дори по-добре изпълнени. Това е наистина много интересно.
- Жулиета, какво означава това - чувствувам, че имам сили за още една тренировка, откъде идва тази сила...
- От това, че сте много добре тренирани. Просто се увеличава поносимостта на организма. Искам само да знаете, че ако някоя почувствува умора на самото състезание, може да я преодолее. Вие вече всичко можете да преодолеете.
От време на време Жулиета пуска „японската тренировка". Вече никой не протестира, дори на ум. Интересно им е да видят дали наистина могат винаги да издържат или онова е било случайно. Не, не е било случайно. Винаги издържат и във всяка такава вечер са много оживени. Ето, наистина, всичко могат.
Лежи Жулиета в хотелската стая на кюстендилския хотел „Пауталия", чете „Клавдий", а на нишата се е провесила Румяна Стефанова. Скача, прави ми път да мина и отново увисва.
- Какво прави това момиче?
- Разтяга се, иска да стане по-висока.
- Кой й е казал, че така ще стане по-висока? Никога не съм чувала такова нещо. Ти вярваш ли, че това е възможно?
- Не, разбира се.
- Защо не й кажеш да слезе?
- Обичам упоритите хора.
Румяна слуша този разговор и все едно, че нищо не е чула. Виси. До посиняване. Докато ръцете откажат да поддържат тялото. Казвам й:
- Руме, най-много да си разтегнеш ръцете. Излишно се мъчиш.
Румяна мълчи. След малко тръгва към залата. Там се мъчи да „вкарва баскети", убедена, че това също помага за растежа. Опитвам се да й кажа, че баскетболистките са високи, не защото играят баскетбол, а някои играят баскетбол специално, защото са високи. Ето, една от най-добрите ни баскетболистки, Тинето Гьошева, колко години игра, а от това не порасна. Руми мълчи, продължава да „дъни" коша. Точно, точно, все поточно. Ако я беше видял някой баскетболен треньор в тези късни кюстендилски часове, сигурно щеше да направи от нея голяма баскетболистка.
- Много ме е яд, когато започнат да ме убеждават да се откажа от Румяна - казваше Жулиета. - Докато иска да идва в залата, ще идва. И за нея може би ще полагам повече грижи, защото го заслужава. Та тя трябва да остане, дори само за да дава пример на другите по упоритост, по дисциплина, по жажда за игра. Още като съвсем мъничка, където и да отидехме, Румяна пращаше картичка на майка си и на първата си треньорка Мария Чипрянова. Този навик й остана докрая.
Много неща правеше Жулиета за Румяна. Преди всичко се стараеше да намери композиции, които ще скрият, че Руми е ниска, да престанат тези атаки за ръста. Специализираше Руми в скоковете, даваше резки преходи между въздушна и партерна игра, насищаше съчетанията й с движение, с бързина. Човек никога не можеше да се замисли ниска ли е, висока ли е тази гимнастичка. Долавяше се смътно, че е чернокоса. Когато играеше, това беше едно непрекъснато движение.
Гледаше я Жулиета и не можеше да разбере защо настояват да се откаже от нан-сигурния си боец. От тази, която ще изнесе битката с най-малко облаги за себе си. Ще даде висока база на другите и ще се оттегли, без дума да каже.
- Може би искат да вземеш някое по-талантливо...
- Видях ги вече много талантливите. Ти поне знаеш и твоята Грета...
„Моята" Грета беше Грета Ганчева, едно момиче от Велико Търново. Видях го само на тренировка. Не бях виждала и досега не съм виждала момиче с такъв висок, лек, въздушен отскок. Казаха ми, че била отлична лекоатлетка, плувкиня и сега отскоро дошла в гимнастическата зала. Върнах се и започнах - Грета, та Грета.
- Ти не знаеш какво дете е това, ти нямаш представа, не си виждала…
- Не искам да си имам неприятности с никоя от колежките, не искам да огорчавам Ангелина.
- Какво огорчаване! Говорих с Ангелина. Тя дори се зарадва, че Грета ще мо
же да тренира при тебе. Ангелина винаги много си е обичала децата и знае какво означава това... - А, и с Ангелина си говорила даже...
Така Жулиета тръгна към Велико Търново да види Грета, а се върна с две момичета. Примолили се родителите на Ася Кършева, взела и нея. После често мърмореше: „Нямам си други грижи, ами сега още две дъщери ми трябваха". Ходеше по родителски срещи, грижеше се за тези деца така, както беше обещала на родителите им, но не това й тежеше. Ася се оказа упорита като Руми, работеше, търсеше да пробие, да си проправи път между големите. А Грета направо пилееше таланта си. Ако успееше Жулиета да я стегне за известен период в тренировките, на състезанието Грета се отпускаше и всичко пропадаше. Веднъж пред едно републиканско първенство, когато Грета едно направи, две не направи, Жулиета изпратила всички и й казала да остане. Заключила тогава залата и рекла: „Сега ние с тебе ще си останем тази нощ тук и ще си тренираме, а утре - направо на състезанието". Момичето нищо не успяло да каже. Тренирало, почивали, подремнали дори, но все в залата. На другия ден всички говореха каква чудна тази Грета, какъв талант. Как изведнъж изскочи. Стана първа сред девойките. Фоторепортерите се струпаха да я снимат. И досега се появяват понякога от тези снимки със скока на Грета. И при цялата тази шумотевица, тъкмо отивах да й кажа на Жулиета моето победоносно „Видя ли", когато тя ме посрещна посивяла с нейното:
- Видя ли я твоята Грета? Това е единственият й, последният и хубав ден в тази зала. През тази нощ разбрах, че това момиче няма воля нищо да си наложи. А да спя с нея в залата нямам намерение. Вярно е, никоя друга няма такъв отскок, никоя няма толкова талант, може би никога няма да срещна вече такова нещо, но това дете няма таланта да се труди, а аз нямам нерви да му го създавам… Освен „моята" Грета, Жулиета имаше и „своята" Мая, и други такива таланти, за които хвърляше много труд, градеше много надежди около тях. Оказа се, че за никого не можеш да направиш нещо изключително, ако той не го иска достатъчно. Жулиета се сърдете на тези момичета, че пропиляват таланта, който природата щедро им бе дала. но природата трябваше да им даде и друго - поносимост на този суров жулиетин режим. Трябва да имаш и амбиция, и издръжливост, и голяма вяра, че това, което каже треньорът, е закон. Че няма друг закон. Ничие друго мнение няма значение. Получава Нешка Робева десетка. Четири съдийки вдигат своето десет. Публиката вдига в залата своето хиляда, а Нешка отива до треньорката си - „Добре ли беше?" „Добре! Излез, че тези ще съборят залата". Вдигната е десетка, а момичето не е видяло, иска да види радостта в очите на треньорката и едва тогава се усмихва щастливо...
Наближаваше световното първенство във Варна, а Жулиета продължаваше своите експерименти. Момичетата тренираха и в ниски зали, и без достатъчно осветление, и на съвсем тесни сцени даваха продукции пред публика.
- Тебе наистина трудно може да те разбере човек. Да имаш предимството на домакинството и да не го използуваш. Защо да не играете в Двореца на спорта във Варна, където ще бъде и световното първенство, да свикнат момичетата с обстановката, с ориентирите, с въздуха дори в тази зала?
- Има време. Отделила съм достатъчно и за Двореца, а сега нека да опитат всичко. Искам да знаят, че могат всичко. Щом могат в тясна, още по-добре ще играят в широка зала, щом хващат уредите при по-слаба светлина, по-лесно ще им е нормална...
И да свършим с чудатостите на Жулиета - с нещо, което стана по-късно. При едно състезание треньорката заключи в една стая и съдийките. След три запитвания - „Коя от двете беше по-добрата?", след три пъти отговор, че по-добрата е била тази, която са класирали на второ място, Жулиета казва - „Променете оценките". Става въпрос за две български състезателки. Съдинките, разбира се, отказват, - как така, ще се подрони авторитетът им. „Та за какъв авторитет ще ми говорите, щом сами признавате, че сте дали по-малко на по-добрата?" Но и тя трябва да разбере, не е удобно... „Много е удобно - казва Жулиета. - Докато не промените оценките,. няма да излезете от тази зала. Имайте пред вид, че състезанието вас, а не мене чака. Аз съм си свършила работата и моето отсъствие сега няма да се забележи, но залата забелязва, че вас ви няма." Повишиха оценката, съобщиха, че е станала грешка и след кратка съдийска конференция, след като разгледали...
Във Варна два отбора тренираха при закрити врати корейският и нашият. Не зная какво са искали да скрият корейките, може би Зо Сун Док, една силна гимнастнчка, която не тогава, а след две години успя да вземе златен медал на въже. Жулиета този път имаше съвсем сериозни основания да заключи вратата. Не, не бяха вече чудатости. Налагаше и се. Двадесет дни преди световното първенство й бяха казали, че изхвърлянето на въжето е задължителен елемент. Трябваше да го поставят в съчетанията си така, че да не личи, че е пришито в последния момент. Трябваше да го отиграват до пълна сигурност, за да си осигурят успеха, за който бяха тръгнали. Жулиета искаше отново да ги убеди, че всичко могат. Беше им вързала очите. Хващаха въжето с вързани очи. Тогава как няма да го хванат на състезанието! Освен това, убеждаваше ги, че така се концентрират още по-добре.
Място не можеше да си намери от яд. „Защо някои хора ходят по конгреси и конференции, като най-важното ще ти го кажат двадесет дни преди световното първенство!" На всичко-отгоре журналистите се оплакваха. Дошли са по-рано, не за да гледат как са заключени вратите. „Нали и ние трябва да имаме някакво предимство с това домакинство?" Жулиета се стараеше да скрие колко е ядосана - разбира се, не можеше да им покаже, че тренират със затворени очи, щяха да я обявят за луда. Усмихваше се с онази блестяща усмивка, която винаги смекчава и най-лошото настроение:
- Жените трябва да бъдат винаги малко загадъчни, иначе е са интересни. Не са глупави туркините, като носят фереджета.
- Няма да се изненадаме, ако и на твоите момичета поставиш фереджета.
- Засега още не, но това е идея. А последния ден преди първенството - открита тренировка. Заповядайте!
Колегите се ядосваха не на шега. Ще се прави на интересна точно сега! Нищо, последния ден на откритата тренировка й простиха. Имаше какво да покаже тази упорита жена.
Вечерта преди първенството в барчето на „Спортпалас" се правеха прогнозите. Записваха кой какво е казал. Едва ли някой е познал. Искаха Жулиета да каже своята прогноза. „Първа ще е българка." „Коя?" „Една от трите, но непременно българка." „Защо си толкова сигурна, откъде знаеш? Няма ли други силни гимнастпчки?" „Защото съм подготвила три за шампионската титла" „Другите не са ли се готвили?" „Разбира се. че са се готвили, но сега нито една треньорка няма три толкова готови за титлата, колкото имам аз. И тъкмо затова ще е българка, защото ще има много силната подкрепа на съотбориичките си. Тези моите три са тренирали заедно, свикнали са на остра конкуренция, това също ще им помогне. . ."
Някъде към зазоряване в този голям ден на българската художествена гимнастика, когато вече бяхме сами, Жулиета запчна да говори за Мария.
- Искаш ли да знаеш коя ще е шампионката? Ще стане този път точно това, което искам. Мария! На нея най-много и прилича короната. Вярно е, че Нешка взривяваше трибуните, вярно е, че през тези две години най-много нейни са победите, най-много нея харесваше публиката, но шампионка ще бъде Мария. Нешка и сега ще си остане любимка на публиката. После вече не зная как ще се развият събитията, но сега най-готова е Нешка, а шампионка ще бъде Мария.
- Не знаех, че си така пристрастна.
- Винаги съм била. Длъжна съм да го крия, но не мога да не бъда. Познавам ги така, както майка не познава децата си. Имало е моменти, в които Нешка ме е заслепявала с тази динамика, с тази блестяща игра, с това, че умее да се хвърли цяла в едно изпълнение, с вътрешния си заряд. Във всеки турнир, който не е световно първенство, тя може да бъде най-силната. На световното първенство нервите ще издържат само на Мария. На Мария и на Румяна, но Руми никога няма да стане световна шампионка. Нея ще я видят, само ако всички претендентки имат някакъв отвратителен ден, пълен с несполуки, но това никога не става. Така. че, като погледнеш по-сериозно, ще видиш, че имаме две претендентки, още по-сериозно и виждаш една. Другите две ще й помогнат много, ще и проправят пътя.
Жулиета се разхождаше нервно из стаята. Попитах я, защо не е казала прогнозата си, като е толкова сигурна.
- Защото съм треньорка на трите. Това значи предателство към другите две.
- А като го мислиш, като си го мислила толкова дълго, като все пак си се нагласявала на тази вълна, не е ли предателство?
- Не, разбира се. Длъжна съм да мисля, да предвиждам, да си давам точна сметка за нещата. Това ми е работата. В Копенхаген хвърлих всичко. Там можех да им кажа - "Играйте, без да мислите за съдийки и оценки. Това никак не е важно. Играйте, искам да ви видят". В Копенхаген търсех ефекта, тука вече търся победата. Между Копенхаген и Варна трябваше да се премислят много неща. Не стига да подготвиш оригиналните си съчетания. Не стига дори да ги изиграят блестящо. Трябваше да се проучва обстановката на състезанията. Кое грабва публиката, кое прави впечатление, кои акценти се отбелязват, кое респектира съдийките? Какво плаши момичетата, кое ги депремира, как понякога от депремиращия момент да направиш мобилизиращ? Как да се изолират от конюнктурата иа състезанието? И на всички ли едно им е нужно? Мария става два пъти по-хубава пред публиката. При Нешка е много важно да се преодолее комплексът на първите тактове. Трябваше да й се моделира и загряването, и влизането на терена. Ти знаеш, и аз си имам проблеми, трябва да изключа главоболието на състезанието...
Тук вече изтръпнах. Представих си какво ще стане, ако този пристъп я връхлети точно на състезанието. Изглежда Жулиета усети какво съм си помислила.
- Не се безпокой, аз още в Копенхаген ти казах, че това повече няма да се повтори.
Знаех, че страшно вярва в способността си да си внушава, но не можех да бъда много сигурна, когато ставаше въпрос за такова нещо като главоболието.
Жулиета не можеше да спи в такава нощ, разхождаше се нагоре-надолу. На мен ми се спеше, та ми беше лошо. Никак не съм свикнала на безсънни нощи. Едно от нещата, които най-много обичам, е да си спя, но знаех, че нищо няма да излезе.
- Моля ти се, не си въобразявай, че ще те оставя да заспиш. Виж го вече слънцето в стаята, за кога ще спиш? Ей сега ще направя по едно кафенце. Не мога да си представя как може треньорката да излиза по време на състезанието от залата, когато играят нейните възпнтанпчки, защото се вълнувала, страх я било да гледа. Ами ако тебе те е страх, на тях какво им е? Или те не се вълнуват. "Ей, не заспивай, в такъв ден не се спи. Ще направя по още едно кафенце."
- Жулиета, не ти ли минава поне за минутка такава мисъл, че шампионка може да стане Любов Парадиева, Галима Шугурова, нали сама казваш,че много ти харесва. Уте Леман, някоя от чехкините... Знаеш колко са силни в съдийството…
- Трябваше да те оставя да заспиш! Как можеш да ми задаваш такива въпроси? Не ми минава през ума. Нито за минутка. Нито за секунда. Никоя не е като Мария. Няма сега такава гимнастичка и скоро няма да се появи!
Тази жена наистина много рядко грешеше, когато говореше за състезанието, което предстои да се види. Виждаше го предварително. Дори с някои изненадващи подробности...
Но време беше вече да тръгваме за залата. Беше дошъл този наистина голям ден за българската художествена гимнастика.

Мария си взе короната
Залата е вече препълнена. Децата - прегракнали от скандиране, още преди да е започнало състезанието. Група съветски туристи обявяват на своите, че имат поддръжници - „Молодди". Чува се „Дотлоху" от чехословашкия сектор. Сезонът е преминал, но все пак Варна си е международен курорт. А преди всичко - български град. Нашите хора ще видят най-сетне тези български момичета, за които толкова много се говори. Малките гимнастнчки на ЦСКА са дошли със своите простички лозунги, които изведнъж се харесват на цялата публика и се подемат. „Дайте й короната" - това, разбира се, е за некоронованата кралица Мария. „Нешка няма грешка" - тази закачка си остава и досега, където и да я видят хората - и познати, и непознати, така я поздравяват. „За Руми няма думи". . . Тези лозунги се подават от всички страни на залата, Децата са страшно горди, че публиката така приветствува тяхното хрумване, горди, че са на световно първенство. Сега ще видят най-големите гимнастички на света...
Ще видят, че най-голяма между големите е нашата Мария. Блестяща, съвършена. Залата иритихва, да не би някакъв случаен шум да наруши това необикновено очарование. Мария се движи леко, ефирно, като синьо облаче в летен ден. Изглежда нежна, крехка, въздушна. Никой не подозира колко сила има в това момиче. Обръчът, въжето, топката, се движат покрай нея, като че тя не ги докосва. Има нещо, което отделя тази гнмнастичка от всички останали. Няма сравнимост, то си е нещо друго, някаква особена порода - шампионска. Истинска кралица. С пълния блясък.
Идва след нея Нешка, земна, огнена, пълна с живот. Нешка играе под съпровода на аплодисменти. Залата я подема с влизането и дълго, след като е престанала да играе, не стихва това „браво" - най-хубавата музика за това момиче, което независимо от сметките на съдиите винаги имаше обичта на публиката. Умееше да пали тази темпераментна нестинарка всяка зала.
Игра Нешка -на въже и се видя коя е шампионката на този уред, но на Мария дадоха по-висока оценка. Мария беше намислила какво да направи. Когато ги награждават, ще свали златния медал и ще го даде на Нешка. Ще видят те, че състезателките могат да бъдат по-справедливи, дори когато това им струва един златен медал. В този момент съобщиха оценката на Шугурова. По-.висока и от тази на Мария. „А, така.ли? - само толкова каза това момиче, което изглеждаше толкова въздушно на :килима. - Ще видят те!" Мария игра след това така, че да няма никакво съмнение, коя може да бъде шампионката. Да се види от всички краища на тази зала, че такъв въпрос не може да се поставя. Когато след това разказвах на Жулиета, тя беше доволна от две неща - от това, че Мария е пожелала да даде златния медал на Нешка, защото Нешка действително беше най-силната състезателка на въже - и с най-силната комнозиция, и с най-силното изпълнение. И още по-доволна беше, че дадоха златния медал на Шугурова, защото нищо няма да може да спре Мария, като е решила такова нещо да направи, („Науми ли си нещо, свършено е. Щеше да ни създаде големи проблеми.") Но най-доволна от всичко беше, че Мария може да постигне такава супермобилизация, каквато имаше, след като се ядоса.
Световна шампионка - Мария Гигова, вицешампионка Нешка Робева. с бронзов медал - Румяна Стефанова. Това беше повече, отколкото Жулиета можеше да си пожелае. „Ансамблистките" бяха спечелили също златния медал. Пълен триумф!
И ето че отново бяхме в тази стая, в която не можеше да се спи. Сега бе дошла и Мария. И тя не искаше да си легне. Искааше да говори, да слуша. Жулиета се разхождаше отново нервно, връщаше се към всички ярки моменти на това състсзание. Възхищаваше се от Любов Парадиева, от Галима Шугурова. Сега бе толкова великодушна, толкова готова да признае всичко добро у съперничките си.
- Това малкото, Шугурова, ще ни създава много ядове. Да е живо и здраво, без такава конкуренция за никъде не сме. Ще почнем да си въобразяваме, че сме единствени и неповторими, тогава вече ще свършим.. . По едно време усетих, че леко ме втриса. Като видях тази препълнена, кипнала, завряла зала, като се сетих изведнъж, че това са нашите хора. Каквото видят сега, това ще знаят за нас...
- Но нали, това което видях, беше хубаво - обади се Мария.
- Великолепно! Повече, отколкото можех да си пожелая. Така съм щастлива…
Изведнъж Жулиета се усети, че в стаята е Мария.
- Какво правиш тука, защо не си си легнала? Колко е часът?
- Но, Жуле, ти забравяш, че съм световна шампионка.
- Какво от това? Да не мислиш, че имам някаква нова, различна дисциплина за теб?
Световна шампионка си, защото съм те направила световна шампионка…
Добре би било този спор, съвсем неуместен, съвсем излишен (момичето искаше само да се порадва на радостта на треньорката си, не му се спеше в такава нощ, искаше да слуша, да говори), да беше спрял дотук. Но той беше подновен след месеци, изостри се неимоверно много. Намесиха се много хора.