П О  Г О Л Е М И Я  П Ъ Т

Жулиета Шишманова, Медицина и физкултура, София, 1973

 

 

Книгата «По големия път» е написана от Жулиета Шишманова — треньорка на нашите прекрасни състезателки-абсолютната световна шампионка Мария Гигова, Красимира Филипова, Нешка Робева, Румяна Стефанова и др., прославили нашата Родина.
Тя разказва увлекателно за изминатия труден път на подготовка на състезателките, за морално-волевата им закалка, за съвместната работа на треньор и състезателки.
Книгата е предназначена за треньори и състезателки по художествена гимнастика и за всички, които обичат този красив спорт.

Предговор
Всеки ден в залата идват нови кандидатки за славата. Малки момиченца, привлечени от това, което са видели по телевизията, на състезанията, всяко със съкровеното желание да застане на върха. Очите им - чисти, изкрящи - говорят по-добре от всичко. Всяка иска да стане шампионка. Някоя действително ще стане. Ето онова русичкото със сините панделки. Как съм познала! А това ще кажа на по-големите, които завършват ВИФ и поемат сложния, труден път на треньорската работа. Моята книга е и за вас - бъдещите шампионки, и за вас, бъдещите треньорки на шампионки. За всички, които тръгват към голямата цел. Иначе не си струва да тръгват. Спортът е такова нещо, че не се ли стремиш към победата, към върха, по-добре е да не започваш. Но това си е мое разбиране. Някои не мислят така. Те могат да спрат четенето дотук. Няма да намерят нито една рецепта за бърз и лесен успех. Не зная такива рецепти. Всичко, което постигнахме, не беше ни бързо, ни леко. И сега дори, когато станахме за втори път световни шампиони, ми се струва, че отново трябва да започнем отначало. След всяко ново световно първенство се връщаме отново към изходната точка, за да си направим най-точни изводи. Опитът, натрупаното помага, но не можем да се осланяме само на него. Трябва да се търси винаги нещо ново, нещо на по-висок етап от вече постигнатото. Нали съчетанията, които вече си показал, са били таванът на възможностите ти! Всеки отива с връхното си постижение. Веднага след това трябва да мислиш за нещо повече, да търсиш новия таван. И ти, и твоите противници. Какво мислят другите? Дали и те не се връщат по същия дълъг, вече извървян път, за да видят къде са сбъркали и къде успели. И световните шампионки трябва да видят също къде са сбъркали, независимо от това, че са успели. Защото следващото първенство ще бъде един нов, по-висок етап. Затова всеки се старае да извлече максимума от досегашния опит, да предвиди рифовете, да потърси бродовете. Да се опитаме и ние да извлечем този максимум от досегашното... .

Първа среща с треньора
И сега, когато се връщам отново по големия път, който изминаха нашите гимиастички, искам да открия онзи момент от нашата първа среща, която накара тях да повярват в своите големи възможности и в моята голяма амбиция, онзи момент, който, подобен на съдба срещна треньор и състезателки, близки по дух, таланти и дръзновеиие. Трудолюбието, амбицията и смелите начинания трасираха пътя към върховете. Треньорът е този, който запалва огъня на амбицията, вярата н голямата любов към спорта. Първата среща трябва да се запомни. Никой не помни повече от децата. Не става въпрос само за първия час. Като казвам първо впечатление, имам предвид това, което се оформя в тези първи стъпки, в този първи контакт с худо­жествената гимнастика, в първите дни, седмици, в първите години. От моята първа преподавателка Мария Хаджийска съм запомнила изискването за пластичност и амплитуда. Това изискване ме е съпровождало по-късно и в работата ми като състезателка, и в работата ми като треньорка.
Какво бих искала да запомнят от мен? Че всичко в художествената гимнастика е красота. Да запомнят и това, че този спорт ще ги съпровожда и извън залата, че тази красота трябва да проникне във всяко движение. Да се прояви в голямото настроение, което изисква играта, усмивката, радостта.
Нека не забравяме - това е възраст, в която впечатлителността е силно развита. Нека си спомним колко много ни вълнува всяка нова книга, всеки нов филм. Колко искаме да приличаме на всеки нов герой. Тези. които идват в залата, също имат желание да приличат на Мария Гигова, на Нешка Робева, на Румяна Стефанова. Сега, когато са решили, да се посветят на художествената гимнастика, ще трябва да им се даде възможност да видят тренировките на своите любимки. Това ще бъде и първият урок - Спортът е труд!
«Звездите» нищо не получават даром. Това детето вижда веднага. Излишно е да му се говори на тази тема. Достатъчно е да погледа как се стига до тази красота, която го е пленила и довела в залата. И все пак звездата е много далече. Не бива тази дистанция да се вижда отчайващо далечна и трудна, отчайващо недостижима. На малката кандидатка за славата е добре да се покаже и нещо по-близко, по-достъпно, нещо, което скоро може да стигне. Да наблюдава тренировките на гимнастички, близки до своята възраст, които вече са минали първите трудни уроци по изучаване азбуката на художествената гимнастика и владеят добре това, което се нарича основа. Така постепенно се запалва пламъкът на амбицията.
В тези първи дни детето вижда в своя бъдещ треньор човека, който внимателно, грижливо го въвежда в атмосферата па гим­настиката, на спорта. Един но.в свят, населен с много герои, на които малкото момиче иска да прилича. Най-иапред ще трябва да стане като Светла, после като Грета, после като Нешка, Румяна, Мария. . . Треньорката е показала на малката гимнастичка различните образи на красотата и един единствен път, по който се достига до нея — труда. Разбира се, степенуван, детайлизиран труд! Първото нещо, което вижда малката гимнастичка в залата, тази лаборатория за красота, е, че всеки е зает интензивно, всяка секунда е запълнена с търсене, с радостта от намереното и изработване на детайли, повторение...
Не по-малко вълнуващи са първите ми контакти със състезателки, които вече са имали друг треньор. Затруднението и вълнението идват от това, че те имат изградени навици, стил, разбиране за красивото, което често е твърде различно от моето. Никога не съм анкетирала досегашната подготовка съвместно със състезателката. Плюсовете и минусите анализирам внимателно. Старая се да открия докъде това, което за мен е грешка, е дело на гимнастичката, докъде на колежката ми, за да търся подхода за отстраняването. Дефектите трябва да се премахват внимателно, постепенно. Старала съм се винаги да продължа това, което е хубавото в първата треньорка. Да го подчертавам, за да запазя уважението към тази, която е открила и съпровождала състезателката в първите й стъпки. Искала съм винаги хубавото, което предишната треньоркае започнала, да бъде доведено до съвършенство, да може тя на следващите състезания да го види така, както си е мечтала, когато го е започвала. Искало ми се с и тя заедно с мене да почувствува удовлетворението, което се изпитва, когато е намерен най-добрият заключителен акорд.
Спирам се на този въпрос, защото е твърде актуален. Не са редки случаите, когато работата на първия треньор се критикува грубо. Често пъти и неоснователно, защото грешките не са само негови. С това новият треньор не съзнава как у състезателката се разрушава една вяра не само в досегашния, а неусетно и към този, с когото тепърва ще трябва да работи. Треньорът е, който създава авторитет към своята професия! Затова трябва да си спести «удоволствието» да прави евтини забележки по работата на колегите си.
Ако при малките-треньорът-педагог е човекът, който пръв отваря страниците на привлекателния свят на гимнастиката, то треньорът на големите състезателки трябва да ги убеди в своята сила като можещия и знаещия. Човекът, който ще ги доведе до победата.
Мястото, където се подготвя победата, това е залата. Гимнастическата зала е храм на красотата — това искам да видят гимнастичките още в първите часове, а после и във всички часове на всички години от престоя си тук. Треньорът, който разкрива стъпка след стъпка този голям път към красотата, трябва да бъде също така във всеки от часовете, във всеки от дните на тези години на висота. Да бъде жрецът на този храм, жрецът, който не допуска никакви отклонения!
Няма делници и празници! Всяка тренировка трябва да бъде празник, за да дойде след това големият празник на голямото състезаиие. Това е нещо, което никога не съм забравяла през тези години.

Да не бързаме с определянето на таланта
В залата идват различни деца. Едни усвояват бързо, други бавно. Едни с повече данни, други с по-малко. Някои вече с известна музикална култура, други с никаква. Не бива да се прибързва с преценките: от това дете ще стане гимнастичка, от онова — не. Често получаваме жестоки педагогически плесници. Обявеният още от първите часове «гений» не прави нищо особено, някое «неперспективно» ни засрамва приятно с добри успехи. И все пак тестове за приемане трябва да има.
Първият етап на подбора изисква подчертано внимание към физическите качества. Вниманието на треньора трябва да бъде насочено към качествата гъвкавост на всички стави, отскокливост, бързина. От погледа на треньора не бива да избягва перспективното развитие на фигурата, ритмичността, музикалният слух. За всичко това е нужно да се изработи специален тест, но в подготвителните групи не бива да се придържаме стриктно към него. Могат и трябва да се правят изключения. За препоръчване е тестът да се приложи след няколкомесечно обучение.
Много важна е проверката на музикалния слух. Това се заключава в импровизация на движения. На дадена музика, близка до детския свят, може да се поиска един етюд: играй така, както ти чувствуваш музиката, каквото тя ти показва. Прави каквото искаш.
Трябва да се изпробва реакцията при различни видове музика. Защото у дома си едното дете е слушало предимно симфонична, другото естрадна, третото народна музика. В него вече се е оформил известен.вкус. По-късно моделирането на вкусовете и предпочитанията към музиката ще зависи от тебе. Има време за това. Сега трябва да го накараш да ходи по музика. Да провериш също спонтанната му реакция в едно изтичване па фона на музиката. Още оттук трябва да се отдели грозното от хубавото. Да запомни детето, че музиката ще го съпътствува през цялото време и в този общ път всяко движение трябва да бъде синхронизирано с нея, за да бъде красиво. Даже в това обикновено изтичване. От екзерсиса «хайде да ходим по музика» до цялостната завършена композиция, която ни показват големи гимпастички и пи дават с нея представа за видимия образ на музикалното произведение.
Не бива да ни притеснява въпросът, как ще се приеме тази форма. На малките им е интересно. Големите по-трудно правят естественото движение при една такава команда. Детето приема още в началото това като нравило. Треньорката също участвува. Детето гледа как неговата треньорка «ходи по музика». И ходи така красиво, че па него му се иска да повтаря. Затова демонстрантът-треньор е задължен да бъде много добре под­готвен. До каква степен той ще успее да предаде първите двн-женил красиво, до такава степен ще се оформят и вкусът, и умението на неговите възпитанички.
Подборът е все още предмет на изследване. Все още не са намерени точните показатели. Впрочем не само в художествената гимнастика. Това е проблем във всички спортове. Но аз бих казала, че това не е чак толкова голяма беда. Все още е предоставено в голяма степен на човека, на треньора, не на таблиците да определят степента на развиващия се талант.
Тъкмо затова от треньора се изисква голямо умение и търпение. Много често отминаваме истински таланти от самонадеяност. Много често ни се струва, че сме големи капацитети, които лесно могат да видят бъдещия голям спортист. Нека приемем в залата повече деца. Всички, които горят от желание да тренират. Някои, които па пръв поглед не блестят с особени физически данни, носят със себе си големи потенциални качества, като работливост, трудолюбие, а това често струва повече от мързеливия талант. Впрочем децата носят много неща, които не могат да се видят веднага. Мнали са месеци, години, мислиш, че вече го познаваш, а се изненадващ от нещо ново, което не си очаквал. Колкото по-неопитен е един треньор, толкова повече бърза да се покаже капацитет. Успехът идва и с умението да изчакваш…

Трите етапа на подбора
Някога, както много други мои колеги, мислех, че проблемът за подбора се състои от два етапа. Едва по-късно, години след като бях станала треньор, разбрах, че има и един трети, не по-малко важен. . .
В първия етап се избират гимнастички. С това може да се справи почти всеки. Единствената ми препоръка е да не се избързва с определянето на таланта. Да се оставят повече деца в залата. Но истинските ми препоръки са фактически за втория и третия етап, в които вече никакви тестове и никакви таблици не се намесват. Там, където всичко е оставено на умението на треньора. Това умение, разбира се, не е постоянна даденост. И то се развива. И се изисква умение да го развиваш. ..
Идва момент, в който твоите гимнастички са овладели основните изисквания на спортното майсторство. Станали са състезателки от национален мащаб. Към всички си бил еднакъв, на всички си давал поравно от тези основни изисквания на гимнастиката (длъжен си бил да бъдеш еднакъв и ако не си бил — си направил голяма грешка). А не всички са се развили еднакво. В техническите сръчности, в емоционалността, в изразителността при изпълнението на упражненията, в умението да се пресъздават контрастите на музиката с повече артистичност, с повече акцент. Не са еднакви в това, което се нарича талант! Тогава, когато трябва да се изберат десет от двадесет, се изисква това умение на треньора да отчете всички нюанси, които определят таланта.
Минал е вече един дълъг период, в който си въздействувал на своите възпитанички, търсил си и си създавал качества, следил си с вълнение как се развиват. Как се изменят физическите качества, как се създава характер, как расте твоята гимнастичка? Хиляди пъти се питаш, хиляди пъти проверяваш в тренировките, чакаш с трепет първите състезания, за да видиш как ще я приеме публиката, как ще я приемат съдиите. . . Оставя ли следа твоето момиче? Запомня ли се? Съумяло ли е да те използува максимално, да използува това, което в тези години си се старал да му дадеш? Съумяло ли е да използува собствените си възможности? Проявява ли характер на боец в тези първи стъпки, на тези първи състезания? Колко много неща те вълнуват за всяко от тези деца, които ден след ден са расли до тебе и вече са станали момичета. Минала е пубертетната възраст. Оформили са се вече, виждат се от кои може, от кои не може да се очаква много. И все пак виждат се тези десет от двадесетте. Момичетата, от които тепърва ще търсиш истински голямото. Кое от тях след време ще ти донесе победата? Кое ще възнагради дългогодишния труд? Още отрано да се каже. Сега засега си готов само да минеш тази първа бариера, която идва след второто пресяване. Чакат те още, и още въпроси. Избират се тези, които бързо овладяват сложността ма техниката на всеки уред. Еднакво изявени както в динамичните, така и в пластичните упражнения. Както с топката и лентата, така и в контрастните въже, обръч, бухалки.
Избират се тези, които са изразителни и емоционални. Тези, които владеят широката амплитуда, точността, лекотата, завършеността при изпълнението на скоковете, на вълните, на въртенията.
Това са състезателките, които ще покажат красотата на художествената гимнастика, ще спечелят публиката, ще се борят в републиканското първенство и ще се вълнуват от мястото, което са заели. Това са състезателките, с успехите и неуспехите на които се вълнува и треньорът.
Но идва третият етап на подбора. Тогава, когато трябва да избереш състезателките, с които ще тръгнеш на най-голямата битка. Отначало и за мене, както и за повечето треньори, най-важното като че бяха физическите качества, техническото умение, изразителността, емоционалността. По-късно разбрах, че има и още нещо, без което не може в голямата гимнастика. Че има едно важно изискване—умението на състезателката да се концентрира, да тръгне на риск. Самочувствието и тази амбиция, която надхвърля рамките на желанието да бъдеш пръв. Тази амбиция, която поставя победата над всичко, води до много лишения, до много труд, която не държи сметка за часовете, не признава никакви граници. . . Гимнастичката, която умее да прикове вниманието на публиката. Тази, за която публиката мисли, че нищо друго не я вълнува освен голямото изкуство, а в същото време тя е запазила цялото хладнокръвие, което изискват строгите закони на спорта. Тази, на която мозъкът през цялото време отчита като сметачна ма­шина всичко, защото знае, че всяко отпускане дори за частица от секундата се наказва жестоко. Тази, които може да бъде обаятелна, да спре дъха на всички и да ие забравя, че само едно трепване може да провали дългогодишния й труд. И едновременно с това тази, която може да рискува.
От десетината силни гимнастички, които се бореха за републиканската титла, трябваше да се изберат четири-пет, после три. Някои смятаха, че всяка от тези десет може да бъде изпратена на световно първенство. Но да вземем молива и да пресмятаме през двете години точките от класирането на всяка. Въпросът не е така прост. Не може да се сведе до счетоводството. Разбира се, представянето на гимнастичките между две световни първенства има голямо значение. То говори за постоянната подготовка, за формата, за психическата устойчивост, за умението на момичето да се бори. Все пак и това не е всичко. На треньора трябва да бъде предоставена свободата да избере тези, с които ще тръгне на голямата битка. Той най-добре знае, че има състезателки, които изглеждат добре в едно републиканско първенство и се загубват на световната арена. Опитът ни е показал, че това са много, много различни неща — «Домашното» и световното първенство! Треньорският съвет дава мнения, аргументира тези мнения и все пак старши треньорът е този, който ще трябва да поеме целия риск за състава за едно световно първенство. Негово право и, разбира се, задължение е да знае да преценява готовността на всяка от състезателките за голямата битка. Да преценява коя вече от тези десетина, които са успели да се откроят в републикански мащаб, ще се наложи и в световен. Коя ще се запомни, коя ще прикове вниманието. Тук вече се изисква тънко познаване на спорта, тънкото познаване на състезателките. Изисква се талантът на треньора!
В трите световни първенства, в които съм водила отбора, това са били най-добрите ни състезателки, представяли с достойнство страната. Вярно е и това, че те бяха едновременно и състезателките, набрали най-много точки между две световни първенства от представянето си в републикански първенства и международни срещи, но вярно е и това, че точките изчисляваха други, а мен ме интересуваше преди всичко това — кои три в този етап са най-подготвени за голямата борба, за голямата сцена, за голямата победа. Когато човек тръгне към такава цел да бъде пръв в света, се иска да постави на везни много и много аргументи, да отчита всяко трепвало на везните, да се връща отново и отново към детайлите.
Помогнало ми е много и това, че съм имала търпение да отглеждам и изчаквам успеха. Мария е била и девета, и шеста, и седма, и трета. . .. Виждала съм, че от нея ще стане нещо голямо и съм знаела да чакам, да не правя трагедии от това или онова място в класирането на това или онова състезание. Понякога и през загубата треньорът трябва да вижда зародиша на бъдещата победа. Мнозина смятаха, че избързвам, като се спирам иа Нешка Робева за участие в световното първенство в Копенхаген, когато Нешка беше още първоразредничка. Рискувах да загубя с нея едно световно първенство, но да бъде вече готова за следващото. Нешка игра добре, привлече вниманието върху себе си, взе медал още от Копенхаген, а във Варна беше вече световна вицешампионка.

Не, не беше случаен големият триумф
Ние си поставихме голяма цел и имахме щастието да я достигнем. Сега вече от нас се иска не подготовка въобще, а подготовка на шампионки. И тя трябва да започне още с първите стъпки. Ако при големите сме можели да наваксваме пропуснатото с повече труд и в по-късен стадий, то при новите състезателки това няма да може. Изискванията растат всеки ден. Това, което вчера е било достатъчно, днес е вече само история. Често ме питат как се стигна до големия успех? Ще имат ли смяна «златните» момичета? Не е ли това изключително талантливо поколение, такова, което не се повтаря? Търся ли нови състезателки? Какво правя за да се задържи успехът? Успехът наистина беше голям и трябва веднага да кажа не случаен. И не само, защото се повтори от Копенхаген във Варна, от Варна в Хавана. И не само, защото това е изключително талантливо поколение от гимнастички. Изключително талантливото се създаде с много труд, всяко ново повторение на победата също беше постигнато с много нова работа. Като тръгнем обратно по изминатия път, ще видим и кое е било решаващо, какви пукнатини сме допуснали и как сме ги избягнали.Ще потърсим най-рационалното в този път.
В началото на моята треньорска работа изискванията към художествената гимнастика не бяха големи. Самият спорт беше в зората на своето развитие. На нас почти не ни обръщаха внимание. Още тогава ние твърдяхме, че това е най-подходящият спорт за жените, че има много красота в него, че ще се наложи и развие. Изслушваха ни снизходително, но нито ни създаваха някакви условия за работа, нито ни искаха някакви големи постижения. Тогава се заговори усилено за повишаване на натоварванията в другите, олимпийските спортове, към които всички проявяваха повече внимание.
Започнах като начало с това «олимпийско» изискване към този неолимпийски спорт. Тренираше се по два часа. Въведох една по-голяма продължителност три, четири, пет, шест часа. Увеличавах и интензивността на тренировката. Първата реакция на едно такова ново въведение е съпротивата. Поня­кога гласна, понякога негласна. Трябваше най-напред това да се преодолее. Трудолюбието се създаваше не леко, не гладко, но постепенно ставаше навик. По-късно вече и необходимост. Това се оказа решаващо.
Трудността в този период идваше преди всичко от неизяснената позиция, линията на нашия спорт. Над всички доминираха съветските гимнастички, родоначалничките на този спорт с изящна, прецизна игра, с това, което са получили като наследство от голямата школа на руския балет—добрата постановка на ръцете и краката. Представителките на ГДР искаха да наложат спортното начало — това, което е в основата преди всичко на спортната гимнастика. На плавността на рускините те противопоставяха по-отсечените, по-резките движения. Унгарките пък ни показаха едно увлечение по смесица на стилове, вкус към повече модернизъм, към акробатиката. . . Ние искахме да тръгнем по свой път. Не искахме да вземем страна в този спор, като копираме едно от тези направления. Искахме да създадем своя, българска школа.
Избрахме пътя на рискованото и трудното. Ориентирахме се към голямата амплитуда на игра, високите изхвърляния, сложните елементи и връзки.
Не беше уеднаквена методиката на уредите. Не беше изяснена механиката на движенията. Трябваше да се изяснят и уеднаквят. Ние създадохме най-напред школа за обръча. Продължителността на нашата тренировка в този случай, а и във всички по-късно се оказа много навременна и ползотворна. Всяко упражнение се изпълняваше многократно. Това позво­ляваше да се направи подробен анализ на движението, да се потърсят начини, резерви за подобряването, а по-късно вече избраното движение като най-добро да се автоматизира. Така се изясняваше техниката, търсеше се най-рационалният път.
Сега виждаме обръча изхвърлен на пет-шест метра височина, на дванадесет метра ширина, през което време състезателката изпълнява сложни упражнения и го хваща в другия край на терена. Това дойде с много труд, с много повторения, със създаване и изработване на концентрирано внимание. Не е достатъчно да се приучи състезателката само към труд. Не може да се стигне далече само с механично повторение. Тя трябваше активно да включи своето внимание. Да се съобразява с изискванията на треньора в работата си дори когато той не е в залата. Това също се създаде постепенно.
Вече не е трудно да си представим в залата шест-седем състезателки, които повтарят отделни упражнения по сто-двеста пъти. Но не е по силите на никой треньор да следи точността на всички тези повторения.
Наложи се да дам приоритет на индивидуалната, самостоятелна работа, при условие че състезателките се включат съзнателно в работа.